Тези мисли не са точно продължение на онези мисли, но пък може да се получи не особено лоша поредица от разсъждения, мечти, хванати в нищото изникнали картини. От дълбините на спомените до последната хрумка, отново клавишите са роби на мисълта, която ще гоня подобно на Алиса. Тя гонеше белия заек без да знае какво точно иска от него и не се страхуваше от непознатото. Моите мисли са почти толкова хаотични като подскоците на един бял заек, пък било то и с джобен часовник.

Пролетта, приличаща повече на есен, която има уникалния синдром на Бенджамин Бътън, ме провокира все по-меланхолично да прекарвам малкото си свободно време и да мисля за времето въобще. Не за метереологичното, обаче, защото то е бита карта и знам, че нищо добро не ни очаква. Трябва да се радваме на сезоните, които имаме, защото не са далеч дните, в които само ще си спомняме, че някога по тия земи е имало 4 сезона. Другото време ме тревожи повече сега. Кога ли не е… Имам чувството, че никога не съм имала време, а сега знам, че нямам много. Изключително странно е да имаш краен срок. И преди роднините ми, които четат тук да си помислят, че умирам – не, нямам предвид, че съм си открила някаква болест. Имам краен срок в това, което правя (работя) и колкото да ми се иска да се отнеса към ситуацията с достойнство и търпение, всъщност искрено ме яде отвътре. Все едно срока ми на годност изтича, а аз знам, че не е така. Ситуацията го налага, но това ми се отразява зле и започвам да се отнасям със себе си прекалено осъдително. Все едно аз нося вина за новата политика на САЩ. Започвам да поставям под въпрос неща, които не искам.

Мисълта ми прави скокове, сякаш сме на Олимпийските игри и ме отвежда от работната тегоба, за да ми напомни, че не само там нещата са поели юздите без мен и са извън моя контрол. Сякаш не бе достатъчно отново да трябва да си търся работа без да го искам, да ми падне коронка от зъба, да се разболея от не знам какво, но да не мога да говоря от болки в гърлото.

Докато имам времето да пия кафето си в леглото, макар и с антибиотик и за сметка на болничен, не мога да не отдам нужното на сладостта да съм си у дома през деня и да нямам задължения – нещо, което толкова рядко се случва. Както вече казах – времето никога не е било на моя страна. А сега мога да прочета десетина страници от книгата си, да я оставя, да правя нещо друго, да си сготвя обяд, да прочета пак. Да не бързам. Все повече мисля за това, особено за сина ми, който ще бъде в първи клас тази година. Това постоянно юркане, че ще закъснеем ще го направи излишно тревожен и нервен. Знам го и все пак, късно е. Не мога да върна времето назад. Опитвам се да не го правя, да не му говоря за това, да не му създавам усещането, че той е част от някакво състезание, което в действителност е само на възрастните, защото само ние не умеем да се справяме с времето. Децата могат.

Децата могат всичко, докато ние не започнем да ги “учим” на това и онова… Още ми е трудно да се разделя с тази фаза от живота, която наричм “детската градина” и в същото време предварително изплаках няколко сълзи, представяйки си първия учебен ден. Знам, че ще бъде много емоционален ден, изпълнен с вълнение и една тиха тревога, срещу която ще бъда абсолютно безсилна. Тези мисли за училище ме връщат във времето, когато аз бях ученичка и всичко бе толкова просто, а си въобразявах, че имам проблеми.

Сега щрихирам епизоди от бъдещето и благодарение на това не съм тревожна за всичко, което предстои. А би трябвало да има защо и когато настъпят тези така важни моменти сигурно ще се разпритесня за щяло и нещяло, но сега гледам напред с трепет и вълнение. В очакване съм на всичко най-прекрасно, а в същото време имам чувството, че живота ми се разпада на малки частици, защото до два месеца ще загубя работата, която обичам, още нямам нова, не искам да се впускам в търсене, болна съм, с недостатъчно пари, неплатила си в НАП, огорчена от близки и не толкова хора, неразбрана, болна и с паднала коронка и отворена дупка на мястото на зъба…Един ден (пак щрих) ще се сетя за това си състояние и ще се смея с глас. Надявам се! Както е казал Чарли Чаплин – живота е комедия, когато гледаш голямата картина.

“Life is a tragedy when seen in close-up, but a comedy in long-shot.”

Независимо как прескачат мислите ми, времето – минало, бъдеще и настояще е главния герой. Имам или нямам време – на времето не му пука. То си върви. Трябва да се учим от него.

„Времето е сляпо, но човекът вижда. Времето унищожава, но човекът възстановява.“ е казал Виктор Юго в една от най-емблематичните си творби и няма как да не се съглася.

Времето не е толкова лошо, защото пресевя хората и накрая ни оставя само златния пясък. Това е от размишленията на Фройд – още един велик човек от миналото. Само трябва да погледнем голямата картина, а не да се взираме толкова в това, което се случва сега. Сега не е добро време за мен, но аз вярвам, че предстои нещо хубаво. И както вече казах, вълнувам се. Предстои ми хубав месец юни с две пътувания. Предстои лятото! Макар и да не знам какво ще работя тогава, все пак ще бъде хубаво, защото ще направя всичко възможно да прекарам повече време със сина си. Предстои и неговия първи учебен ден. Една нова страница в живота. Израстване за всички ни. Предстоят хубави емоции. Вероятно и още някои спънки по пътя, още някоя сълза, още минути на самосъжаление, още лутане. Във всичко това времето ще се държи по същия начин – ще минава. Защото независимо колко си добре или колко си зле, не бива да забравяш, че и това ще мине.

Мислите ми веднага се насочват към Общата теория на относителността (ОТО) – теория на гравитацията, развита от Айнщайн. В основата на теорията е принцип, чийто наименование не помня, както и какво точно обяснява той, но сред основните изводи е идеята е, че времето тече по-бавно в присъствието на по-силни гравитационни потенциали (защото разглеждаме тяло/предмет без гравитационно поле, заради идеята на изкривеното пространство – време) и вселената се разширява само като пространство. Иска ми се да бях внимавала повече в часовете по физика в училище, защото мога да си обясня много от теориите за себе си, но не мога да ги изказвам добре, нито помня имената им. Добре, че Айнщайн е имал толкова богат принос към науката и е станал толкова известен, та да не трябва да помня много имена. Теорията за относителността на времето, предложена от него, бе доказана експериментално от учени. И ако някой ден успея да видя как часовник пада в черна дупка, ще знам и ще наблюдавам за това – стрелките на часовника постепенно ще се забавят. Колкото повече се отдалечева часовника от гравитацията, толкова повече ще се забавят и накрая ще спрат.

Стига толкова физика от полузатворените шкафчета по наука в съзнанието ми, защото наистина не бях силна в тези предмети в училище. И стига толкова погребани под тежестта на годините спомени за училище. Колкото и да търся смисъл във времето, просто трябва да си го измисля сама. Да се помиря със себе си и някаква временна (разбирай както искаш) теория.

Теорията на Гери за времето – вземи всичко онова, което са казали Чаплин, Фройд, Юго и Луис Карол (през “Алиса в страната на чудесата”) и не се взимай прекалено насериозно. Сълзите ти са за истински трагедии и/ли за велики моменти на щастие. Всичко, което не можеш да контролираш – пусни. Не забравяй, че ти знаеш кое е най-важното за теб и то не е работата, нито външното одобрение. Времето никога няма да ти стига, не защото не умееш да планираш добре, а защото искаш и винаги си искала да опиташ от всичко и да видиш целия свят. Мечтателката в теб е още най-силното ти алтер его и това е някак сладко! Е, Мария-Антоанета не е за подценяване също…

Набдлюдавайки през прозореца как клоните навън се изпъстрят с цвят и слънцето се опитва да пробие между сградите, не мога да не се замисля за това, че времето навън всъщност ще става все по-хубаво, а с него и дните все по-дълги. Тези няколко часа на ден, които имам са изцяло в моя контрол, защото аз избирам как да ги прекарам. И това ми е достатъчно сега, защото имам нова мисия за себе си – да не се примирявам с живота в сиво.

 

P.S. От толкова много мисли за времето и за себе си, пропуснах да вмъкна, че Шапкаря от “Алиса в страната на чудесата” е вдъхновен от истински човек – Теофилиъс Картър, ексцентричен търговец на мебели, живял около Оксфорд, който са наричали „Лудия шапкар“, защото носел цилиндър и имал сваймащи идеи. Пак времето в главната роля – Картър създал легло будилник, което събуждало собственика си, като го хвърляло на пода в определеното време.