Ти спиш на леглото зад мен, а аз съм втренчена в бурята навън и си мисля как и двамата няма да ни има един ден. Не просто не знаем кой ще е този ден, но и се усеща някак все по-близо. Следващата ми мисъл е, че дори и да разсъждавам за смъртта, поне не си цъкам безцелно по телефона, което все повече ме превръща в зомбирано същество, което като малко дете иска да получи всичко тук и сега и да разбира без усилие отговорите на големите въпроси.

Отвратително е. А поколението след моето не може да осъзнае истинския си проблем, който се корени именно в това, че не знаят какъв е бил света без смарт устройства.

Нека се върна към неизбежната смърт, защото все повече си мисля какво ще оставя след себе си. Това, което притежавам не е кой знае какво. Няма да завещая красиви старинни неща, защото нямам особено. Имам хубави мебели и аксесоари от ИКЕА… хендмейд бижута, а не семейно злато…всъщност като махнем някои дрехи, наистина нямам нищо материално, което да е ценно. Е, надявам се да е ценно заради емоционалната връзка поне, защото нещата ми нямат особена стойност. И това е толкова жалко понякога, а друг път смятам, че си е съвсем в реда на нещата. Жалкото е, когато отделям време да се самосъжалявам – нещо, което няма да видиш в дивата природа. Животните не се самосъжаляват.

Аз се. Често това са мисли за някакви норми около възрастта. Как на 30+ още живеем под наем, как не ни стигат парите, не сме пътували особено. Как другите хора ходят в няколко държави за една година, а ние не. Как киното вече ни става недостъпно, освен ако не е за детски филм. Как трябва да работя за още няколко човека, за да изкарам някакви смешни допълнителни пари, за да може всъщност да запълвам семейния бюджет, натоварен от старите ми грешки и удоволствието да мога да ходя на театър, кино, опера, концерт или нещо такова поне веднъж месечно.

Светът на ГериДори смъртта не ме плаши толкова колкото гадните пари. Ето, че пак стигнах до тях. Самосъжалението ми е свързано само с това, а не е като да нямам други проблеми. Макар че с годините ставам все по-добра версия на себе си. Така си мисля. Обаче като си правил много неща и все по-трудно се впечатляваш. Аз де. Лиспва ми времето, когато можех да чета поезия, например. И то още сутрин. Нищо не ме грабва сега, защото социалните мрежи прецакаха всякаква поезия. Всичко ми изглежда като писано за статус или стори. Всичко е имитация на нещо, ама не е нещото и не знам как да обясня, че е толкова очеизвадно! Искам пак жадно да поглъщам стихосбирки, да си нося книгата в чантата и да не мога да се наситя на думите. Искам пак и да ходя на фотографски изложби. Някога така ми се ходеше, а сега…И те ми се струват като правени за Инстаграм, а не като уловен момент, застинал във времето жив пейзаж, история…

В мен напира желанието да пиша, да пиша, да пиша. Не знам какво точно. От години флиртувам с идеята да напиша книга. Дори съм започвала да я пиша уж тая книга. Сънувала съм, че вече имам издадена книга с разкази или нещо такова. По едно време си мислех да издам някакво джобно издание на “Уютът на Гери” – моята версия на хюга и честно казано още мисля, че е добра идея. А и пиша като копирайтър за блогове (не само за моя) и за някоя друга рекламка в социалните мрежи. Пиша си, но не е достатъчно. Дори в блога си не съм си писала скоро,а така искам да седна на лаптопа и да му натискам копчетата. Възбуждам се вече от тази мисъл. Толкова отдавна не съм го правила.

Мислите няма как да не се спрат и на четенето, след като се замислих за писане. Напоследък не намирам книги, които да ме грабнат така яростно, както тетралогията на Елена Феранте. Поредицата “Момичета” също, но това са стари книги. Затова и се насочих да си купувам стари книги и макар че сега чета една за Леонардо да Винчи, която никак не върви леко или мен ме мързи, не съм сигурна…ме чакат две сравнително нови книги. Надявам се да са хубави и да не са с онзи голям шрифт, който ме дразни. Нарочно не ги отварям да проверя за шрифта, защото ако са с такъв няма да ги започна изобщо, а нямам друго за четене сега.

Имах тежък месец. Не защото по принцип януари е гаден за всички, а наистина ми се струпаха много проблеми. Всичко накуп, само за 30-31 дни. Всичко творческо в мен умря в този период, дори Инстаграм копи вече ми е трудно да напиша. Какво остава за нещо в блога, което да е яко, увлекателно и за другите. Стискам си палци някак да се отърся от всички натрупани разочарования. Предстоят ми няколко изложби (поне 3), два театъра, едно кино и една опера. Може би изкуството ще ме върне обратно. Не че се натискам да съм преродената Мария-Антоанета, ама по душа съм си културно гуру. И не спирам да съм жадна за естетика, красота, мисли, подредени добре и вечни мелодии. Лошото е, че още ми е равно всичко, може би защото в любовта не върви. А когато там нещо не е ок, аз просто започвам да тъгувам за всичко.

Тъгувам по приключили приятелства. И то цели две. Разбирам и не разбирам защо се случи така. Много искам да се изясним и с двамата и в същото време кому е нужно изобщо. Големите казват ли си ги тия неща. Все пак не сме гаджета, които трябва да поговорят… Но не спирам да ви мисля. Мъчно ми е и никога не съм подозирала, че точно вие ще отпаднете от живота ми.

Май нямам нови приятели, което е жалко. Имам нова работа, все пак (нова, нова – 5 месеца)… Дали съм загубила способността да се сближавам с хората? Скоро не съм откривала и никаква нова музика, нито сериал, който да ме пристрасти. Аз се обсебвам от такива неща, а сега всичко е равно. Е, не съвсем, но определено ми липсва тръпка.

Мисля активно за остаряването и това не само ме тревожи, но и постоянно ме кара да се чувствам зле сега, защото сега не се грижа добре за тялото си и го знам. Истината е, че нямам воля да спра цигарите, да ги намаля поне. Нямам воля да спра да пия алкохол, но със сигурност го правя много умерено, а не както някога си позволявах. Нямам воля да спортувам, макар че искам. Хем искам, пък…не искам да го правя сама, ако трябва да съм честна. А няма с кой.

Липсва ми да пиша на ръка, макар че го правя вкъщи и на работа. Аз обожавам тефтери, списъци и графици. Ама искам още. А то няма какво. И това е тъжно. Липсва ми пролетта. Знам, че е зима и след нея ще дойде пролетта. Не съм тотално откачила и не съм забравила тези елементарни нещица, просто ми дойде в повече нищо да не се получава, а на всичкото отгоре навън да е мрачно и да ме сдухва още повече. Затова си мисля да започна да си купувам цветя. Имам страхотна ваза от ИКЕА. Имам нужда от малко пролет сега. По принцип не обичам цветя, но сега имам нужда от това.

Мислите изобщо не мислят, че това става прекалено дълго. Че кой ще го прочете изобщо?! Никой, разбира се. Че кому е нужно. Последното, което се сещам е, че ми липсва да сънувам фантастични неща. Сънувам само гадости или тотално лишени от креативност и фантазия неща, които като нищо ще ми се случат в един най-обикновен вторник. Тази разпиляност свършва сега.

Взимам си телефона, за да освободя ума си от

мисли

 

P.S. Мисли II ще се появи скоро. Усещам го.