Често забелязвам у хората собствените им самозаблуди – че в нещо са много добри, че са естети, че са емоционално интелигентни…Истината отстрани не кореспондира с тяхната истина и това е комично в правилните моменти и тъжно през цялото време. Начинът, по който възприемаме самите себе си е божествена илюзия. Малцина са тези,пресекли поне моя живот, които наистина се познават. В най-малките неща се помещават най-големите истини и по тях разбирам какъв е човека в действителност, а не какъв му се иска да бъде или за какъв ми се продава.
Wanna be-тата не ги харесвам и просто подминавам, но понякога ми иде да разпрегръщам силно някой и да не го пусна, само защото се е държал достойно в момента, в който си е мислел, че никой не го вижда. Или само защото падайки в поредния урок на живота се усмихва първо на себе си с думите “Следващият път ще стане”.
Всички търсим големите истини в сложни теории, идеи и далечни пътешествия до екзотични кътчета на света. Гоним ги в дебелите книги на великите мислители, в дълбоките философски размисли и във всяко драматично събитие в живота. Но ако искаш да познаваш някой наистина добре, просто отвори сетивата си за малките неща. Паданията и полетите в пътя на всеки от нас са различни, но как се справяме с тях, какво учим и какво отказваме да приемаме, са ключът към следващата загадка, с която ще спечелиш още едно знание за човека.Истината рядко се съдържа в големите речи. Ценностите не се разказват, както жестовете не се предават с морзовата азбука.
Всичко това се живее и то оживява в действия, поведение, оживява в погледа, в тона на гласа, в подбора на думите, реакциите в неочаквани ситуации, споделянето на радостни моменти. Навиците и дребните жестове, които не осъзнаваме, са най-чистото отражение на самите нас. Маските падат в детайлите, но е нужна фина настройка, за да уловиш голямата истина с въдицата на най-малкото нещо, като например вметната дума, закачлив поглед или дори въздишка.
Точно както в протокола има множество установени правила, но истинската същност се вижда в детайлите, защото всяко движение е от значение. Дипломацията се е огледала в живота все пак, не е измислена от висш интелект извън орбита на нашата планета.
Неведнъж съм преценяла грешно хора, но и неведнъж съвсем правилно. Дори по-правилно, отолкото те самите биха могли. Доверявала съм се само по въздишката в точния момент на полунепознат, знаейки само неговите истории на теория (т.е. разказани от него самия) и това до ден днешен ме кара да се усмихвам за Майло, който ме научи да правя къри сос. Онази въздишка, която наруши тишината между нас, родила се след като се напдреварвахме да си разказваме лични истории и да изтъкваме сами качествата си, да се опитаме да се опознаем на един дъх…Въздишката, която каза “Не става така. Не и само с приказки”. Въздишката, която подсказва опита, умората от това постоянно да се запознаваш с разни хора, да си говорите общи приказки и нищо да не излезе от това. Въздишката, която описва безсмислието на тези разговори, защото именно най-малките неща са тези, които имат голямо значение, само че до тях се стига с време и съвкупност от събития. Седейки в кафене и говорейки не се постига много. Кръв във вените трябва, тупкащо сърце на действия. И тази въздишка беше дефибрилатора.
Сетивата ни бяха на една честота и това ме спечели. И не сбърках, а дори напротив. Във всеки следващ жест разкривах все повече (за ограниченото време, в което се познавахме), но въздишката бе най-точното малко нещо, което ми показа голямата истина, че мога да се доверя на този непознат човек и това ме отведе в неговия апартамент не с наивното вярване, че нищо няма да се случи между нас. А с твърдото убеждение, че не търсим това случване. Разчетох търсенето на нещо приятелско и някаква прикрита самота още в онези първи жестове – несигурното даване на огънче, отворените длани, топлата усмивка, бързината, с която разказваше истории от детството, прокашлянето между сегменти от историите, сладката неловкост да лавира между несвалящият ме млад мъж и възможността да ме изгуби като слушател и потенциална връзка без етикет. Търсещият го нарекох. Не се бяхме наговорили, когато се озовахме в стария соц апартамент, който му бяха уредили от програмата, по която се бе озовал в България. Докато ми показваше как с липсата на някои аксесоари в кухнята може да сготви вкусна риба на пара с къри сос, не беше нужно да си говорим особено много. Общите ни движения почти в синхрон заздравиха даденото доверие между нас.
Всичко това ми се връща като бумеранг на времето днес. Изпитвам особено сходни ситуации с част от колегите си и се радвам, че намирам приятелство в най-малките неща, които издават най-големите истини. Прокашлянето се повтаря, както и въздишката на Майло. Това осмисля и най-тегавите ми дни, защото разбирам, че не съм загубила нищо от най-ценния си радар – ловеца на най-малките неща!
Patreon support: ЦЪК
Leave A Comment