Maria Antonia Josepha Johanna von Habsburg-Lothringen / Гергана фон сбъркания квартал

След като предната вечер съм плакала (ДА! Поревах си) на изпълнението на VOILA от една млада певица на концерт на Андре Рийо, да изляза сутрин и на 5 крачки от входа да започнат серия от неадекватници във всякакво състояние – нетрезво и психически нестабилно, ми идва като прекалено силен шамар реалност.

Такава реалност, която предпочитам да не виждам толкова често и да се възмущавам на БУКВАЛНО всяка крачка в рамките на стотина метра.

Като започнем с лайната на кучетата на съседите ПРЕД ВХОДА, боклуците около контейнерите, по които някой със съмнителни мотиви рови и разнася миризми, през жената-алкохолик-психично болна- просеща, която си говори сама и събира боклук и гледа в небитието, намерила на дъното на поредната бутилка в 9 сутринта в издрани зимни одежди дооо чичето, коетоооо ако се загледам… не е на повече от 45, но благодарение на пвц бирата, която гушка толкова рано вече прилича на наркозависим неуспешно преминал през хиляди процедури, все едно току-що се е бил с мечка в гората…

И още толкова преминаващи по булевард “Сливница” и около нон-стоп магазина за алкохол и цигари. Не е яко да живееш на място с толкова много подобни елементи, макар съм се кълняла, че кварталите в широкия център те държат здраво стъпил на земята, за да не се залъгваш, че всичко е цветя и рози в София.

Не е, но и не ми се отразява добре толкова често да ми се напомня това. Все повече имам нужда да си пия от пяната на дните без да се разминавам с толкова много хора, които имат крещяща нужда от помощ. Да редувам просеко с брускети с домати, моцарела и песто, да се наслаждавам на френския, който не говоря в старите филми, да си припомням последните изложби, които съм посетила и да отдам съзнанието си на чистотата на високото изкуство, което не мога да стигна, но обожавам от тук долу.

И, да, понякога съм Мария-Антоанета и имам нужда да живея в този балон. Само за ден-два. Не се събуждам с Брамс, нито пък с картичка на леглото, на която пише колко градуса ще е днес навън (както в кралския хотел в Лисабон), но толкова много ли искам наистина – да не се събуждам с гледката към всеки изпаднал по някакъв начин клет човечец.

Да, аз съм Мария-Антоанета, която слуша шансони, чете за авангардните движения в изкуството и си мечтае да обикаля по опери, мюзикъли и театри в Европа. Която не обича традиционната българска кухня и тропането на хоро. Имам право на малко претенция, надявам се, че иронията все пак се разбира.

Да имаш предпочитания за разни неща, да обичаш модата, музиката, сцената, не би трябвало да те прави някаква надувка, защото културата е нещо, което всеки трябва да има,да разбира и да използва. Култура е още да подхождаш с уважение  към събеседника си, да си толерантен към слабостите на другите, да имаш открита емпатия.

Вярвам, че трябва да се стремим към ценностна общност, която се гради дълго не от Мария-Антоанети, а от всички нас. Толкова често напоследък се чувствам като аутсайдер в квартала, в който живея, че започвам да си мисля, когато съм навън, че това е някаква симулация, а не живия живот.

Аз ставам сутрин, обличам се (смея да кажа) добре и се отправям към големите паркове, галериите и малките улички на центъра, за да се впусна в пулса на града и да му се насладя. Не мога да си представя да живея затворена в радиус от няколко пресечки и да се оставя на безгрижието в ценностната си система толкова, че да не обръщам внимание на всеки луд на пътя си, докато тайно на ум си благодаря, че ПОНЕ до там не съм се докарала…

Извинете ме, но дните ми на Мария-Антоанета у дома стават все повече, просто защото имам нужда от култура във всичко, но не я намирам навън особено.

И, да ,обвинете ме в претенция, но искам повече хора на моята възраст да ходят в зала “България” и да си изхвърлят разделно боклука, да говорят културно и да се движат така. Това, което винаги съм искала да виждам – стремеж!

И, да, не съм родена със сребърна лъжичка в устата и не знам що е то royal experience luxury, но знам и че не е нужно, за да развиеш вкус. Нужно е да имаш стремеж да се развиваш, да не живееш така, както си живял или живеят твоите родители, защото можеш повече. Нужно е да развиваш личността си, за да бъдеш пълноценен в обществото, да искаш то да се развива, да даваш пример, да взимаш осъзнати решения, да цениш красотата и да искаш да я виждаш все повече в своя град или квартал, район, офис…

Стремежът да се докоснеш до нещо, което като си бил дете ти е струвало толкова голямо или далеч. Стремеж!

Аз съм Мария-Антоанета от малкия град, която се е влюбила в големия и я боли да вижда все по-често грозната му страна, защото жаждата ми за красота се увеличава с възрастта (явно).

Облечена като за закуска в “Тифани” или просто като за разходка в парка, светско събитие или за вечеря с приятели – моята привилегия остава толкова повърхностна, защото е лесно да изглеждаш добре сред тези, които нямат стремеж за нищо. А аз не искам да се сравнявам с тях, но сред тях живея.

Не очаквам да живея в съседство със съвременен балкански Анди Уорхол, нито пък да си купувам зеленчуците от един и същ магазин с Лили Иванова, да чувам от съседите си Чайковски и входа на блока да ни е обсипан от картини.

Очаквам нещо такова:

Десетилетия по-късно в парижкия си апартамент, отрупан със свежи цветя и с гледка към Айфеловата кула, осемдесетгодишната Мария-Антоанета от район Възраждане си спомняше с насмешка за гумените български бутилки бира, поглеждайки скришом към стария албум със снимки (пълен с всичко друго, но не и гумени бири) със завидно достойнство и финес. Облечена в бохо дълга рокля, се усмихваше на примитивните задоволения на хората, които срещаше тогава.

Стремежът на Мария-Антоанета я отведе в Париж – град, който тя смяташе за столица на Европа. Там, където бутилките са пълни, чашите – чисти, ризите са изгладени, кецовете са лъснати, косите – оформени. Поне до следващия изгрев. Там, където се говори езика на дипломацията и либералните ценности оформят всяко следващо поколение. Там, където тя виждаше свободата във всеки смисъл.

fin

Искрено мисля, че е дълг на всеки да не всява чувство за вина на този, който е решил да се поглези или се възползва от удобствата на модерния свят. Ще се начуим един ден всички заедно, но все още зависи от всеки нас отделно.

С уговорката, че за да пишеш добре, е необходимо да пишеш с постоянство и въпреки своята посредственост – ЦЪК за съпорт.