34

В ранните си двайсе си мислех наивно, че на 30+ ще съм някаква осъзната, изградена, успешна личност, която много добре знае какво иска от живота и как да го постигне.

Ах, младост и мечти! Ставам на 34 днес и все още не се чувствам нито така осъзната, нито нищо. Много по-често, отколкото ми се иска да призная се съмнявам в себе си, в изборите си, самосъжалявам се понякога, а друг път се намразвам. И се приемам. Може би наистина съм малко осъзната, все пак. Харесвам се и се приемам такава каквато съм. Искам да бъда все по-добра версия на себе си, но понякога съм просто уморена.

Имам прекрасно дете на 5 – нормално е да съм уморена в 80% от случаите.

Наистина смятам, че преди 12-13 години съм била толкова наивна. Тогава не вярвах, че някога ще имам деца, че ще бъда родител. Сега не мога да си представя живота по друг начин. Особено сега – сина ми израства и пред мен се разкрива една нова адски забавна и добра личност, с очи, които греят и душа широко отворена към новото. Чисто сърце и необременен ум, който е ненормално жаден за знания. И аз съм част от неговия извор на тези знания и това е прекрасно.

Имам и чуден съпруг, с който сме минали през толкова много, че понякога се питам какъв ли би бил неговия живот, ако не ме бе срещал никога. Толкова отдавна се познаваме, толкова сме се ранявали, прощавали и се обичаме, че съм достатъчно уверена в това, че пътя ни е един. Така в мислите си поглеждам някак отстрани и се питам повече за него. За себе си си отговарям по-лесно. Обичам вероятностите и отворените шансове, последната надежда и мисълта, че всичко е възможно. Добре, че не съм станала зависима от залози, защото явно имам каквото е нужно.

Имам и невероятни приятели и , да, стават по-малко с годините. Сигурно е органична раздяла, която си е съвсем естествена като падането на листата през есента. Въпроса е, че на пролет когато ми пораснат новите пъпки и са по-малко, малко ме боли. Приятелите за мен са семейство – онова, което някак си избираш. Винаги съм била заобиколена от приятели и винаги, когато съм в някакъв натоварен период у дома или на работа и не се виждам достатъчно с тях ми е криво.

Иска ми се сина ми да знае, че приятелите са най-ценния му ресурс. Да вижда пълния ни апартамент. Да си има много лели и чичовци, които всъщност не му са роднини.

А роднините…тях наистина ги ценя сега. На 34 или изобщо след като минах критичните 27, станах майка и годините си вървят, започвам да усещам истинска нужда да общувам с роднините си. Да прекарвам малко повече време с тях от задължителните почивни дни по празниците, да си говорим за големите теми на света, да ги приемам такива, каквито са.

Не мога да кажа с абсолютна сигурност, че съм пораснала достатъчно, но се опитвам. И го правя по един детски начин, благодарение на сина ми. Забавлявам се по-искрено сега, греба с шепи каквото ми поднесе всеки ден. Утрешният не ми е подсигурен, а в детските очи той е като празно платно на художник и аз се уча да гледам така на живота. Да го приемам с всичките гадости, да го живея.

На 34 се чувствам добре. Разбирам се. Поне през повечето време. Все още не мога да прегърна всичките си нови страхове и не знам как станаха толкова много.

Не мога и да спра, обаче копнежа ми да правя повече нови неща, може би, защото се влияя от числото. Времето не спира за никой, така че искам да кажа, че съм изживяла всяка година пълноценно.

На 34, само след няколко месеца, ще празнувам десет годишнина от сватбата ни и е много вероятно това да се случи в САЩ. На 34 за първи път ще отида в Леголенд,

На 34 ме очакват още кой знае колко много неща, събития, преживявания. Кой знае колко хора ще срещна… И къде?

За всичко това и още толкова много, за което не подозирам сега, аз вече нямам търпение.

34

Let’s do it right!

Подкрепете блогосферата за повече дигитални истории: ЦЪК