Защо блог?

Защо не?

Откакто Интернет завладя и нашата страна и се понаучихме на него, многократно ми е подхвърляна идеята от приятели да си направя блог. Това беше във времена, в които нямаше чак толкова много, но пък имаше много лични такива. Когато за първи път много близка приятелка ми го предложи, тъкмо бяхме завършили гимназия (2008) и аз имах нужда от една нова свобода.

Тогава не си давах сметка, че именно в блога си ще открия новата свобода във виртуалния свят, в който се намираме. Малко по-късно с появата на множество блогове и социaлните мрежи, на мен вече всичко това ми се струваше смешно, защото смятах, че ще се занимавам с журналистика, а не да си пиша за драматичната раздяла с някого в Интернет…Минаха много години, през които свободата я откривах в различни неща, места, мечти.

Истината за появата на блога е,че усетих нуждата да имам свое място, където да се свързвам с други. Да имам място, в което да си кажа каквото си искам и да съм си сама медия за онова, което ме вълнува и за онова, което не си говориш с приятели по барове. А и не намирах много онлайн блогове, влогове или просто ФБ страници със съдържанието, което искам на едно място. Търсих The French Dispatch в социалните медии, преди Уес Андерсън да го е създал.Моят блог, разбира се изобщо не започна така. Тогава бях по майчинство и темите, които ме вълнуваха бяха ограничени. Нямах достатъчно свеж поглед върху града, за който исках да пиша толкова отчаяно. Но и това имаше много плюсове – посредствено или не, упоритото писане те прави просто по-добър.

А и тогава ми трябваше повече рисърч за нещата, които пишех, макар че понякога просто ми се пишеше и правих неща като текст със заглавие “Шапките”… Е, все още мисля, че има какво да кажа за шапките. Нося ги, избирам ги, съчетавам. Но от днешна гледна точка – няма никаква дълбочина в това ми писане, а по-скоро е било нещо, което да правя в малкото си свободно време.

И хубавото на блога е, че той може да изпълнява и тази функция – да е просто хобито ти под ръка, навсякъде с теб.

Защо блог?

Сякаш винаги съм знаела, че дълбоко в себе си аз съм създател на съдържание.

Защото съм по-силна, когато пиша и държа да оставя своята дигитална следа.

Защото колкото и сложно да сме устроени ние човеците, имаме нужда един от друг. Имаме нужда да се свързваме, макар и виртуално, да знаем, че някой прави нещо като теб или преминава през същото или ще ти покаже новия си крем за лице.

Защото всички имаме нужда от себеизразяване и го правим по различен начин. Често физически, визуално търсим себе си в дрехи, гримове, аксесоари, корекции,цветове, места, легла.

Защото понякога си мисля, че имам да кажа толкова много за толкова много неща, а няма на кого.

Защото имам нужда да намирам себе си, да се сблъскам с мислите си и да продължавам да търся най-добрата си версия с надеждата, че не съм я оставила някъде назад в някоя чернова.

Защото, когато пиша контролирам и в същото време не контролирам мисълта, като една игра на гоненица в главата, в която няма точно победител. И ми помага много да изчистя съзнанието си.

Така стимулирам малкото заложено творчество у себе си, развивам креативността, която ми се иска да можех да активирам така лесно, както включвам телевизора си.

Често писането ми идва толкова спонтанно, че всяка добра мисъл, която се прокрадва се опитвам да завъртя като на виенско колело в мозъка си многократно, за да не я забравя, преди да съм имала възможност да я запиша. Записвам си почти всичко, разбира се, благодарение на умните телефони, с които се облъчваме всички. И на добрия стар тефтер, без който не мога да живея.

Често креативното писане идва при мен, когато имам времето да се шлияя, дори и само в пространството между дивана и тоалетката ми с гримове до прозореца…да се разхождам в празнотата на ежедневието с лекота, да подскачам във философки мисли, за които никога нямам време.

Креативното нищоправене е родило най-добрите ми идеи, макар че само аз съм жури. Писането ми дава възможност да се развивам като личност. Защото няма как да пишеш, без да го живеееш тоя живот. Без да посещаваш нови места, да срещаш нови хора, да пътуваш, да слушаш другите внимателно, да наблюдаваш хванати за ръце хората по спирките, много да четеш и най-важното – да искаш да знаеш повече за всичко!

Може би, все още не съм узряла достатъчно, за да го облека в думи, но определено нещо могъщо се случва, когато си измислям и записвам мисли, идеи, истории, въпроси и дори мнения.

Това, което искрено се надявам, че съм постигнала до тук с блога е, че съм успяла да помогна на някой, да го вдъхновя (дори и за ден), да го накарам да се замисли или просто да го накарам да се смее. Осъзнавам, че този инструмент сега не е сред най-популярните за себеизразяване, но ако някой все още се колебае дали да стартира свой блог – препоръчвам абонамент за този нюзлетър, който гарнатирам ще ви инспирира поне да пишете.

А ако съм успяла и аз, може да ме подкрепите тук:

https://www.patreon.com/svetatnageri

За повече свободни от рекламни спонсортсва места в дигиталния свят, в който живеем. Защото свободата да правиш това, което обичаш, го запазва истинско.