От известно време си мисля за едно фалшиво усещане за власт, което има всеки от нас. Контрол над малките неща, който ни държи в рутината и ни е нужен, за да не се поддаваме на паниката. Този контрол и тази малка власт, обаче дават и едно лъжливо усещане, че владеем много повече. Едно лъжливо чувство на владеене и его се надига, което се подхранва всеки ден от различните малки нещица, които държим под контрол. Поне така си мислим. И си мисля, че е доста страшно за по-младите, които са прескочили онези времена, в които нямаше компютър във всеки дом или пък интернет…

Тези по-млади хора не знаят какво е да чакаш, да положиш усилия за нещо дребно, като да се обадиш на някой по телефона. Да се обадиш на някой по телефона от телефон с шайба означава да навъртиш ръчно поне 6 цифри и търпеливо да изчакваш шайбата всеки път. Сега се обаждаш на някой по телефона, веднага след като смарт устройството ти е разпознало лицето ти, отключва се за част от секундата и с две докосвания на екрана набираш….Лесно е, бързо и удобно. Това също засилва чувството за контрол – властта над машинката, която ти е подчинена и направена за твое удобство!

Всички удобства, с които разполагаме са такива и честно казано, може би защото просто ме тегли носталгия към моето детство, не знам, но не ми се струва по-добре. Когато аз бях дете и подрастваща (към тийнейджър) например ако исках да слушам любима песен или група или изобщо музика трябваше да си пусна касетофон или DVD player, да сменям касетки и дискове. А ако исках да имам избрани песни на една касетка, то тогава какво беше – запис от касета на друга, всички в стаята да мълчат! Или пък на малкото познати с домашен компютър се отправяше молба със списък песни, които да ни запишат на диск. Сложно беше, ама това бяха усилията, за да получиш накрая нещо, което толкова харесваш и си искал и то носи истинско удовлетворение. И го скъ-сва-ш от слушане! А когато случайно по телевизията хванех някоя любима песен – тогава какво щастие беше! Телевизора на макс и танци с дистанционното. А като свърши песента бързо намаляш 😀

Това си бяха едни малки неща, които носеха доза щастие в ежедневието.

После дойдоха компютрите масово и интернета, който беше вързан с телефона (онзи с шайбата). Сваляхме филми по един ден и беше специално да гледаме филми у дома, свалени от интернет ( и пак беше незаконно). Във всички тези неща имаше вложени някакви усилия и търпение, за да получим накрая нещо.

Това нещо – музиката или филм, разговорите по телефона или каквото и да е било, включително и висене по компютърни зали да чакаш да се освободи за игри или по игрища да чакаш другите да се наиграят, за да играете и вие, та всички тия неща също даваха някакво усещане за контрол, но не толкова, защото нищо не ни беше толкова сигурно. Интернет връзките не бяха, линиите на телефоните се разпадаха и т.н. и т.н. Имаше във въздуха едно разбиране, че това не са толкова важните неща в живота ни в крайна сметка и ако не стане – здраве да е! Свикнали бяхме да живеем и без тях пълноценно.

Ако не сте викали на някой съсед от първия етаж “ОЩЕ НЯМА”, а той се е качил на покрива на блока да оправя антената, за да гледат всички мач – не знаете за какво ви говоря 🙂

Сега имам усещането, че именно тези неща дават фалшивия контрол. Все едно ако можеш с 2 клика да си поръчаш нова рокля и да си платиш тока, значи можеш да владееш света. А най-лошото, което може да се случи на един млад модерен човек е да спре интернета. Сега няма много други по-важни неща от телефоните. С телефоните си правим всичко – удобно е. Телефонът се свързва с роботите у дома, смарт печки, смарт хладилник, смарт телевизор и т.н. С телефона можеш да си угасиш осветлението в стаята, а не като пляскаш, което едно време беше впечатляващо. Алекса може да пляска вместо вас…И така всички машини могат да правят всичко вместо вас и вие ги контролирате…Как да не се почувстваш като велик владетел? Е макар и на няколко платки и батерии 🙂 За съжаление виждам, че тревожността ни се усилва, когато на тези малки неща държим толкова много, защото те са преносител на живия живот, на целия свят. В телефона ви живеят близките ви, гаджето, което не ви пише, родителите, които искат да се прибирате веднага, всички хора, които не ви интересуват, но им харесвате сторитата в социалните мрежи. В телефона са Париж, Виена, Люксембург, Ню Йорк, Лас Вегас и всяка една точка на света, която искате да видите. Всяко едно нещо, което ще ви накара да се почувствате малки и изостанали, но и всяко едно нещо, което засилва егото и го храни. Много е сбъркано, нали?

Усещането за контрол и власт над тези неща, когато са от ранна детска възраст става страшно, а и скоро ще го виждаме всеки ден  (според мен). Зомбиралите от смарт устройства хора ще искат да имат всичко на мига, по всяко време, без да полагат никакви усилия за каквото и да е. Това е страшно.

Скоро хората ще забравят какво е търпение,какво е да се наредиш на опашка, да изчетеш до край една книга, да си почистиш дома сам…и сега една не малка част са забравили…

Моят съвет към всички хора, без значение на колко години са, е да се връщат към онези малки неща, които някога са им носили дозата щастие. За мен това все още е да хвана някоя любима песен по телевизията и да усиля до дупка, докато танцувам с дистанционното в ръка!

 

И не спирам да мисля какво ли би казал Александър Бел за днешните телефони…

И продължавам да смятам, че е доста нагло компютър да иска му доказвам, че не съм компютър, но това е друга тема…