“Всичко коз” си записах в малкия тефтер за размисли и лафове, който нося със себе си навсякъде и ето, че ще го прехвърля тук. Записах си го още през септември, когато бях с голяма компания близки и приятели в село Чала – перфектната почивка преди началото на новата учебна година, с която започва и всичко друго в София.

Една от сутрините излязох (както винаги) по-късно от всички други и докато още пиех кафето си, на масата до мен двете ми братовчедки, кума ми и мъжа ми играеха на карти. “Всичко коз” чувам аз, ровейки си в телефона, все едно нефт ще намеря в този проклет малък екран. И си казвам на ум “Това е. Това е смисъла да сме тук – да се събираме, да прекраваме време заедно, ама не просто да стоим около масата. Да се забавляваме”.

Там, в Чала в Родопите, за поредна година си доказваме, че не сме забравили да бъдем хора. Футбол с 12 деца, настолни игри за големи през нощта, карти през деня, готвене, четене на книги, следобеден сън, разходки по екопътеките наоколо, укротяване на детски спорове и тихо наблюдение над поредния вулкан, който правят малките в пясъчника.Това е.

Животът си е всичко коз. Само трябва да си спомним как да бъдем човеци отново. Напоследък само препускаме като в уестърн, който няма добър край, защото времето не спира за никого. Няма време. А едно време имахме време и картите не бяха някаква екзотична забава в някакво специално време от годината, когато почиваме и то си почиваме нарочно, защото знаем какво следва от средата на септември. Препускаме все-ки-д-е-н от ранни зори през работа, училище, срещи, телефонни обаждания, онлайн срещи, стоене на компютър прекалено дълго. Препускаме през социалните мрежи, през всичко на телефона, през новините, през заобикалящото ни, препускаме като обезумели да стигнем някъде навреме, да наваксаме с нещо, да не пропуснем. Препускаме през отношенията си, през чувствата и усещанията, през чуждите емоции, през света – да обиколим колкото се може повече страни,а не да сме живяли в тях, пък било то и няколко дни.

Ежедневието ни е като див кон без юзди, препускащ през безкрайна равнина,а ние се държим за гривата му, опитвайки се да не паднем, докато минутите се разпиляват като прах под копитата му, а времето лети все по-бързо, без да ни оставя дори миг да си поемем дъх.

Очите ни са вперени в екраните, а пръстите ни неуморно докосват стъклото, сякаш там се крие целият свят. И някъде по този ненормален път забравяме да бъдем хора, защото сме забравили, че света не е онлайн.

Забравяме да гледаме небето, да ловим залези, да усетим слънцето върху лицето си, да се усмихнем на непознат, да изслушаме любим човек, без да поглеждаме телефона си и без да искаме да снимаме всичко. Забравяме вкуса на бавното кафе сутрин, топлината на една прегръдка, удоволствието от четене на книга и красотата на миговете, които не струват нищо, но означават толкова много. Миговете, които отказват да остареят като обикновени. Миговете, които се превръщат в мили спомени, към които да се връщаме пак и пак.

И докато препускаме, убедени, че нямаме време за нищо, не забелязваме как губим най-ценното си – времето, с което разполагаме. Времето, което дори не знаем колко е. А дивият кон на ежедневието не знае накъде бърза. Той просто препуска. Аз съм напълно убедена, че е време да дръпнем юздите, да слезем от гърба му и да си спомним, че не сме родени само за да стигнем някъде, а и за да усетим пътя дотам. Да живеем истински и по-аналогово, да се наслаждаваме на живота и всичко коз.

И тъй като мина много време, откакто не съм излизавала мисли изпод клавиатура…

 

Всичко коз

Открих театралния сезон с “Приземена” в Театър 199 и трябва да спомена, че Боряна Ангелова е невероятно добра. Пиесата за първи път се поставя у нас и е страхотна глътка свежест, макар и историята да не е особено нова. Няма да разкривам излишно нищо – просто си купете билети и се отдайте на час и половина актьорско майсторство.

Гледах няколко стари филма на кино и силно препоръчвам да следите програмата на KinoCult,  както и да не пропускате Киномания, която се задава съвсем скоро, наред с още вълнуващи събития! Гледах и “Хроники за неудобната истина” и вярвам, че въпреки, че си знаем уж всичко, този филм трябва да се гледа от всеки. Не бива да забравяме какво ни е било причинено. На нас – като общество.

Препоръчвам още музей Феномена в София, сериала “Лъвицата”, “Вечерята” на Херман Кох, както и “Моите приятели” на Бакман. Препоръчвам настолните игри, свещите за вечеря, ежеседмичното ходенето на гости, книгите на видими места, така че да не ги заменяме с устройства, добре забравените стари хобита – да си водиш дневник, да снимаш на лента, да наблюдаваш птици да реставрираш нещо старо. Препоръчвам още танците в кухнята сутрин с чаша кафе или чай и правенето на неща за първи път.

Защото никой от нас не си дава сметка колко последни е преживял. Последна прегръдка от някого, последна глътка уиски, последно пътуване…Нищо не е тази даденост, която си представяме. Ние сме временни хора в свят назаем, които се учат как да бъдат живи.

 

 

И да гласуваме отново тази неделя, защото народа държи картите, кандидатите блъфират, а накрая ще тръпнем да разберем кой ще остане с празни ръце.