Това не е точно Хейт вторник. Това е безупречно полиран мраморен под, който някак се е превърнал в антропологична диагноза. И е страшно.

Ако Данте е слизал през кръговете на ада, за да открие истината за човека, днес ние масово се плъзгаме по мраморна повърхност, без да слизаме никъде и без да проникваме в нищо. Ако героите на Достоевски са били разкъсвани от бездни, съмнения и вина, съвременният човек предпочита да остане гладък като стъкло без драскотини и без пукнатини, защото през пукнатините влиза светлината, а с нея и болката, истината за самия него. Жестокостта на това да отразяваш всичко, а да не можеш да задържиш нищо е страшна.

Напоследък се сблъсквам с все повече хора, които ми напомнят на безупречно полиран мраморен под в изоставен дворец. По него не могат да останат следи от стъпки, както в душите им не остават следи от чужда болка, чужда мисъл или чужда съдба. Всеки се оглежда в пода като в огледалото на Нарцис, влюбен не в света, а в собственото си отражение. Ужасно много хора са загубили апетита си към другия и се състезават да говорят само за себе си, и само с дълбочината на супена лъжица.

Те ми напомнят картината на Магрит – символи без корен и/ли отражения без източник. Гладката повърхност някак се е превърнала във висша ценност. Сякаш е абсолютно задъжлително да не бъдеш сложен, да не правиш нищо смислено и да изпълваш всяко пространство само със себе си.

Мисля си, обаче… както морето е най-спокойно преди бурята, така и тази съвършена гладкост не крие ли една задаваща се и тиха (поне временно) катастрофа. Защото под повърхността няма почва, няма история, няма истинска душа, няма белези. Като лъскава изкуствена кора, опъната над празнотата.

Трагедията на нашето време става незибежна, но не е, че хората са станали нещо лоши. Не. Станали са прекалено гладки, като камъни, които реката на масовата култура е търкала толкова дълго, че е заличила всяка тяхна уникална форма. Останала е единствено чистата, блестяща и плитка повърхност – безупречно полиран мраморен под.

А дълбочината има древна функция, която ни трябва и сега. Както въгленът под натиска на времето се превръща в диамант, така и човешките импулси, страхове и желания се нуждаят от вътрешна работа, от съмнение, самонаблюдение и култура, за да придобият форма, смисъл и стойност. И когато дълбочината липсва, на повърхността излиза не мъдростта, а суровият материал на личността – първичното, необработеното и със сигурност незрялото. Илиза инстинкт, представен за убеждение, моментното желание, облечено като принцип или емоционален порив, провъзгласен за истина. Също като плиткото море, което при всяка буря изхвърля тинята си на брега, съвременният човек излага на показ онова, което някога би било преработено в тишината на размисъла и би оставило белези.

Някога културата е била алхимия на духа. От суровото чувство е създадена поезията, от страданието се е родила философия, от съмнението – знание. При Гьоте страстта преминава през изпитанието на осъзнаването; при Достоевски престъплението води до нравствена бездна и прозрение; при Карл Юнг човекът е призван да слезе в собствената си сянка, за да се превърне в цялостна личност. Днес обаче сянката не се изследва…

Онова, което виждаме, не е красотата на прозрачността, а липсата на дълбочина. Няма тайна, която да узрее. Няма мисъл, която да отлежи, нито характер, който да се изкове. Всичко се показва веднага, още в суровия си вид, сякаш незрелостта е добродетел.

Как стигнахме дотук, където гладката повърхност не е просто естетика, а антропологична диагноза? Тук, където под отражението няма втори пласт, под думите няма мълчание, а под личността няма продължителна вътрешна работа, характер, нито мисъл. Само непрестанното изплуване на непосредственото.

Като пяна върху вода, която никога не е била достатъчно дълбока.