“Диада” е вторият пълнометражен филм на Яна Титова като режисьор, който вече обра награди и признания по света. Историята изглежда като по учебник, дори някой би казал, че е клише, но каквото и да имате да казвате – “Диада” е толкова нашата реалност, колкото са капките дъжд, падащи от небето в момента.

Късно гледах филма по собствените си критерии, но имах доста натоварен период и реших, че е по-добре да мине, за да се отдам изцяло на киното. И определено не сгреших. Сега не пиша под напрежение от липса на време.

ДИАДА Е ВРАТАТА, КОЯТО ВИ Е СТРАХ ДА ОТВОРИТЕ.

ВРАТАТА КЪМ СУРОВАТА РЕАЛНОСТ, КОЯТО СЕ ПРЕСТРУВАТЕ, ЧЕ Е САМО ХИПЕРБОЛА В СЦЕНАРИЯ.

Ама не е. Филмът е шамар реалност за родители (най-вече), учители, тийнейджъри и всики, от които нещо зависи в нашата мила рОдина. И да, малко боли. Жестокостта на порастването не е пожалила никого, все пак, та защо да се правим сега, че болката е неизбежна. По-лошо – защо да учим децата си, че има живот без болка, когато няма и дори не знаем за болките, които изпитват те сами. Децата преминават през толкова много неща, без дори да подозоираме, че е меко казано арогантно да не отдадем малко от времето си да видим една сурова, но достоверна история и да се запитаме кога за последно говорихме наистина с децата си. Ама наистина?

Защото липсата на любов, внимание и присъствие имат последствия. Защото зад всяко лошо поведение и насилие стои дълбока тъга.

Определям филма с едно от любимите ми рийлс в Инстаграм и най-кратко го описвам така:

“Диада” не е хубавото, което искаш да гледаш, а полезното, което трябва да знаеш.

Точно, както когато четох книгата за Едит Пиаф и исках да ѝ се случи нещо хубаво, точно така и с Дида – главната героиня. В един момент се надявах да се появи принца на бял кон под формата на добър късмет,но така и не се появи никаква бяла лястовица. Това не е комерсиален, повърхностен розов филм за развлечение!

снимка: “Диада”

И ето историята накратко: Дида е на 16. Учи в гимназия в Ямбол, където и се развива цялото действие. Тя е бунтарка, не обича правилата и си е създала свои. Никога да не плаче е едно от тези правила. Дида е тарторката на училището, каквато има във всяка гимназия и всички се сещаме за поне едно име вече. Децата в гимназията на Дида са респектирани от нея, дори и някои от учителите са. Дида е от онези деца, които растат и се възпитават сами. Майка ѝ от години “се блъска” в чужбина, а баща ѝ е нещастен пияница, който не иска хората да говорят, че дъщеря му ходи като проститутка по улиците. Силно незаинтересован всъщност от нея. НО! Дида има мчета и е много целенасочена в усилията си да я сбъдне. Тя трябва да събере достатъчно пари, за да замине при майка си в САЩ и там най-после да се посвети на таланта си да рисува. За нея това заминаване е смисълът на всичко, целта, която оправдава средствата. Всички средства. Дида е изключително умна и много добре знае как работи света, дори и да има някакви все още останали детски наивни вярвания в себе си. Никак не е случайно, че филма започва с лъча надежда, че героинята ни ще изплува над сметището, но сцена след сцена този лъч за хепиенд избледнява с все сила.

И както обичам да казвам – изкуството е осмислена деформация, която ни оставя с отворено съзнание. Затова и няма да разкажа историята, разбира се, защото ако има филм, който трябва да гледате – това е “Диада”. Ще остане дълго в мислите ви. И няма да спира да задава въпроси. А отговорите ще си даде всеки един от нас сам за себе си.

Играта на всички в “Диада” е безпощадно добра. Не мога да вярвам, че за първи път ми се случва да пиша нещо такова за български актьори, но е абсолютен факт. Всички във филма са безупречни, а ямболския им е чуден! Играта на младите актриси е просто гениална, не знам каква дума да изпозлвам тук. Надявам се това да е техният трамплин към световното кино, защото нямам никакво съмнение в таланта им.

Ако трябва да сравня режисурата на Титова с “Доза щастие”, определено има някаква зрялост, съзравяне или израстване. Тук много повече виждам именно зрялата жена зад камера, която има да ни каже онова, което не е удобно много да си говорим.

Целият актьорски състав е страхотен, всеки детайл във филма е изпипан брутално добре. Всичко е на ниво наградите на Академията. Искрено се надявам да продължаваме да си говорим за филма още дълго и да го ползваме като пример за българското кино, което искаме да гледаме.

“Диада” е разтърсващ по нежелан, но необходим начин. Да останеш без думи на седалката в залата не се случва толкова често, колкото си мислят повечето хора в киноиндустрията.