Оксана от Киев до София

С Оксана от Киев се срещнахме в НБУ на мастъркласа, който посещавахме заедно (буквално) до вчера. Макар че казва, че не говори добре български, според мен се справя чудесно. Дори по-добре от някои българи, но за неграмотността на нацията – друг път.

Оксана ме впечатли много със стила си. Има хора, които просто си го могат и изглеждат добре и удобно в идеално съчетаните си материи, цветове, нюанси. Сигурна съм, че няма човек, който не би обърнал внимание на външния й вид. Красива е, младолика, а има дъщеря на 18 години! Още ми е трудно да го повярвам. Оксана бързо се съгласи да ми разкаже своята история и аз съм благодарна за това. Напомни за Зоя, с която се запознах в Лисабон. И тя беше така съгласна и ми разказа впечатляващата си история.

За Оксана от Киев до София

и защо е важно да знаем тези истории:

1.Знаеш ли, че името ти Оксана е форма на Ксения от старогръцкото ξενία, което означава гостоприемство?

Моето име означава гостоприемство, и също означава чужденец. Знам го за моето име заради две истории. Много популярно беше да имаш чаша в офиса с принтирано твоето името и определение какво означава то, затова помня значението на името си, защото всеки път, когато пиех от нея, гледах надписа. А тук в София посещавам класове по йога и един преподавател винаги пита всички, какво означават имената ни и няма значение колко пъти си бил на йога при този преподавател, трябва да повтаряш името си и какво означава то. Така след многократни повтарения го запомних. Тези две значения ме характеризират – наистина съм гостоприемна и аз съм чужденец, за съжаление.

2.Ти как си го получила? Кръстена ли си на някой?

Родителите ми са ми дали това име, харесали са го. Като дете си мислех защо са ме кръстили с ​​толкова често срещано име в Украйна, исках такова, което се среща по-рядко. Но тук в България имам рядко срещано име. Всеки път, когато се представям, повтарям името си с буквите и ударението.

3.Какво правеше преди войната?

Аз си живях наистина най-хубавия живот, който бях избрала и никога не съм вярвала, че войната може да се случи. Сега, когато имам възможноста да анализирам събитията, които са се случвали преди онзи ужасен ден 24 февруари, разбирам, че не мога да върна предишния си живот и трябва да преразгледам житейските си планове. Струваше ми се, че точно преди началото на войната имах всички ресурси, за да планирам и осъществя целите в живота си. Купихме си къща точно няколко месеца преди събитието, а преди това живеехме в апартамент. Искахме скоро да започнем да живеем в къща, да поканим роднините и приятелите си, да прекарваме лятото си там и да гледаме залези и изгреви. Но още не се е случило.
Нашето семейство е най-обикновено: аз съм Оксана, съпругът ми Максим работи в областта на IT, дъщеря ни Алина и кучето ни Мери. Не обичам да я наричам кучето и използвам една дума, която чух от моята любима приятелка – думата с превод “човекче” – коренът на думата «човек» и окончание на думата «куче», защото нашите домашни любимци понякога са по-умни и хуманни от хората.
Със съпругът ми работихме по нашите специалности. Икономист съм по образование, маркетолог по призвание и с внимание към отношенията си с хората. Обичам да се описвам като хибриден професионалист, защото не се ограничавам до един проект. Често, когато ме питат: „Какво точно работиш?“ отнема доста време, за да обясня същността на работата си. Имам 15 години стаж като маркетолог във фармацевтичната сфера, като съм заемала различни длъжности.

Преди войната имах две мечти, точно както казват треньорите за личностно израстване – мечтата трябва да е такава, че в момента да не знаете как да я реализирате точно. Първата ми мечта беше да преплувам Босфора, затова тренирах да плувам, за да съм подготвена за такава цел. Моята дисциплина се отплати. Тренирах, гледах видеоклипове как другите хора го правят и направих план в главата си как да организирам всичко това. И втората ми мечта беше желанието да попадна на корицата на Forbes с проект или бизнес, който може да помогне на хората. За да направя това, отидох да уча в Business School, за да разширя хоризонтите си на знания и да срещна съмишленици. Завърших една бизнес програма и вече мислех да кандидатствам за MBA. Животът спря там. Все още бих искал да преплувам Босфора, но за цялото това време не намерих сили да подновя тренировките си по плуване. Сега прекарвам свободното си време в изучаване на български език, което ще ми помогне с всички останали планове тук в България. Корицата също още не се е получила . Такъв беше животът ми преди войната. Никой не може да ме спре да мечтая, дори и да имам документи за бежанец.

Алина, дъщеря ни, завърши училище онлайн в Украйна, когато вече бяхме в България. След като научи български на началното ниво, записа в Нов Български Университет (НБУ). Иска да бъде дизайнер (мода), а в свободното си време работи като администратор в суши бар.

4.Какво направихте ти и твоето семейство щом войната започна?

Войната на Русия срещу Украйна беше обявена в 4.30 сутринта по телевизията на 24 февруари 2022, четвъртък. Знам за това от съпругът ми, който е гледал телевизия по това време. Събудих се след един час в 5.30 ч., защото всеки четвъртък ходех на плуване преди работа, за да тренирам и да сбъдна мечтата си. Желанието да сбъдна мечтата си ме събуди толкова рано и този четвъртък не беше изключение. Когато станах, той седеше на леглото до мен и подозирах, че нещо се е случило. Тогава чухме много взривове, които ми се сториха, че наближават към нашата къща. Това бяха взривове на военни части, които бяха предварително подготвени от руснаците. Не знаехме какво да правим, но знаехме със сигурност, че трябва да направим нещо и то много бързо. Хората или напускаха града, или бяха в супермаркети, бензиностанции и банкови клонове.

Заедно със съпругът ми решихме, че трябва да се преместим при нашите роднини в едно село близо до Киев. Мислехме, че никой от руснаците няма да дойде в едно малко село и ще бъдем в безопасност. Но се оказа, че това е било грешно решение, което разбрахме едва на следващия ден, когато мостът по пътя от селото до Киев беше разрушен, и не можахме да се върнем. Почти две седмици бяхме в окупираното село.
Нашето село беше откъснато от градския път заради моста и нямаше доставка на стоки и продукти до магазините. Всичко изчезна мигновено от полиците на селския магазин, хората просто изкупуваха всичко. Освен, че нямаше храна, на втория ден нямаше и ток, защото електроцентралата беше разрушена и нашите украински служби нямаше как да я поправят. Обаче живот без ток и без магазини с храна не е най-лошото и най-ужасното.
Мъжете от нашата улица започнаха да ловят риба от реката, която беше в края на пътя. След това я разделяха между семействата, така че всеки да има какво да яде. В този момент стана ясно, че колкото и богат да си, колкото и пари да имаш – в този момент, не можеш да си купиш нищо, защото наоколо е пустош. Всички хора бяха станали равни, всеки търсеше възможност да се измъкне от окупацията. Първите няколко нощи, като чухме взривовете, хуквахме към мазето, но след това разбрахме, че то изобщо не е подходящо за подслон защото ако нещо се случи, ще умрем премазани от гредите му. Така прекарахме няколко нощи настанени 8 души в една стая, за да бъдем заедно. Без ток и интернет, в неведение за новините от фронта. Но нямаше нужда да ги знаем, виждахме танкове и военна техника с руснаци да се движат през селото. Влизаха избирателно в къщите, проверяваха телефоните, правеха обиски и когато не харесваха някой човек, го набелязваха – например, защото е мъж, който сега е на около 50 години, но има татуировка от армията, от времето когато е бил в армията на 18 години, въпреки че вече няма нищо общо с войските сега. Слава Богу, не влезнаха в къщата ни.

Винаги спяхме облечени, за да не губим време в случай че трябва да бягаме. Сега изглежда абсурдно, но тогава в паническия страх изглеждаше като нещо спасително. Когато затворя очи, си спомням блясъка, който идваше от ракетите и бомбардировките в съседния район. Тогава ми се струваше, че след такова изгаряне на земята – там няма нищо, че ударите са стигнали до ядрото на земята.
Не снимахме нищо с телефоните си, защото се страхувахме, че убийците ще дойдат при нас. Всичко остана в главата ми, а тялото ми си спомняше как се е свивало при всеки удар или взрив, чак след време дойде на себе си, осъзнавайки, че е още живо. Разбрахме, че нашите войски не могат да ни освободят и това мълчание ни плашеше.
Руснаците се настаниха в нашето село. Заставах до прозореца, за да видя по-добре какво се случва на главния път. Вече бяха направили укрепление на 100 метра от нашата къща и там имаше руски танк. На 9 март 2022 ситуацията изглеждаше спокойна, ако изобщо може да се каже така.
Съпругът ми реши да се приближи до тях пеша, за да попита дали е възможно да се върви или да се шофира по-нататък. Той се върна с положителен отговор и тогава започнахме бързи приготовления за прибиране. Искахме да останем живи и имахме шанс да стигнем до срутения мост, за да можем след това да преминем пеша през водата до по-близката страна до Киев, където вече бяха нашите войски и помощи. Събрахме всичко за секунди, сякаш започна обратното броене на върнатия живот. Пътувахме с цялото си семейство в една кола – моето семейство и семейство на сестра ми. Когато дойдоха да я огледат руснаците, с треперещи ръце им дадох документите и казах, че искаме да си отидем у нас. След това ни спряха още два пъти по пътя, с оръжия и маски на лицата. Дори не искам да описвам гледките, които видяхме от прозореца на колата, докато карахме към разрушения мост. Наложи се да оставим колата, с която пристигнахме, близо до моста, за да продължим да пресичаме разрушения мост пеша към Киев. Колата остана в двора на познатите ни.
Имаше много хора на опашката за преминаване през останките от моста, около 150-200 души, като ставаха все повече и повече. От двете страни се чуха силни взривове и изглеждаше, че няма да имаме време да пресечем моста, преди да успеем да го направим руснаците щяха напълно да унищожат всичко. А това беше последната ни надежда.
Навън беше едва няколко градуса и водата беше много студена, но желанието за живот надделяваше. Трябваше да свалим панталоните си, за да можем да ги облечем сухи по-късно, след като пресечем водата. Направихме импровизирани парапети, за да могат хората да се държат за тях, когато преминават от другата страна. Имаше само един път за преминаване, а всяка секунда приличаше на вечност, усещайки безнадеждността да стигнем до брега, където има живот. Наш ред беше да се движим. На раменете си имахме малки раници с документи и някои лични вещи, защото нищо друго нямаше значение в този момент. Съпругът ми носеше кучето ни Мери, което сякаш искаше още повече помощ от нас, трепереше от страх. Стори ми се, че тя моли да не бъде пусната във водата, защото една грешна стъпка във водата може да й коства живота или да доведе до нараняване. Напрежението и страхът в телата ни бяха толкова силни, че не усещахме водата толкова студена. Съсредоточих мислите си върху факта, че съвсем скоро, в края на прехода, доброволец ще ми подаде ръка да се кача на пътя и ще мога да си стопля краката в сухи чорапи.

Когато стигнахме от другата страна, веднага ни провериха документите. Исках не само да покажа паспорта си на нашите военни, но и да прелистя всяка страница от украинския си паспорт, за да разберат, че успях да избягам от нашествениците, които завладяха страна ми и които убиват обикновени хора.
След това се придвижихме с автобус и слезнахме на нашата спирка у дома. Всичко наоколо беше празно, дори през Ковид периода не беше така. Влизайки в апартамента ни, който беше уютно и щастливо място за цялото семейство, усетих още повече топлина отвътре и желание просто да легна на пода в коридора. Беше толкова тъжно. Трябваше да сложим нещата си в раници и да тръгнем възможно най-скоро, защото имаше полицейски час и нямахме много време да стигнем до приятелите си в Хмелницки (Западна Украйна). В двете раници, които носех сама, сложих документи, лаптоп, лични вещи и сандали, осъзнавайки, че със сигурност няма да се приберем до лятото. Така и стана. Върнах се у дома, в Украйна само веднъж в средата на август 2022 г. за няколко дни след почти 7 месеца война в родната ми страна. След това не съм се връщала там повече от година. Сега, когато отидем на почивка в Европа и ме питат „Къде се връщаш?“, отговарям „Вкъщи, в България“. Свикнала съм да казвам на българските граничари „Здравейте“ вместо „hello/good morning“.

5.Как стигна до България и как се устроихте тук?

Във филмите или книгите понякога авторите пишат, че определени събития се случват в живота на зрелите хора и те започват от нулата да изграждат всичко наново. Никога не съм мислила, че това ще ме застигне. Опаковах живота си и дойдох тук с две раници в ръце. Слава Богу, че бяхме живи.
Нашият приятел ни даде кола, за да стигнем до границата с Румъния. В онези дни напускането на Киев с влак изглеждаше нереалистична задача. Не исках да снимам Киев по пътя, който изглеждаше като едно голямо сиво петно, а издигнатите защитни конструкции ме стъписаха. Желаех да останат само спомените в главата и сърцето ми. Успяхме да стигнем до Хмелницки почти преди началото на полицейския час. Беше необичайно да заспиш без звука от близки експлозии. Посред нощ се събудих от шума на преминаващ влак и ми се стори, че фронтовата линия вече наближава и този град. По това време Хмелницки регион беше една от възможностите, където човек да се почувства защитен, ако изобщо е удачно да се каже такова нещо във военни времена. На следващата сутрин не бързахме за никъде, знаехме, че следващото ни двудневно пътуване е към България и трябваше да съберем сили, за да го започнем. Нямаше друг избор, ужасът на войната ни принуди да взимаме бързи решения.
Никога не съм се интересувала толкова от политика и география, колкото сега. Първото нещо, което проверявам е дали страната е член на НАТО, което според мен изглежда като защита, след което проверявам отново с кои държави граничи. Затова избрахме и маршрутът ни да мине през Румъния.
Съпругът на сестра ми и моят съпруг ни заведоха до границата Украйна/Румъния. Те не можаха да дойдат с нас. Бях със сестра ми, дъщеря ми, племенницата и двете ни кучета, които, въпреки че бягаха от войната, бяха с прически и красиво облечени, привличайки вниманието. На 10 март по обяд пресякохме украинско-румънската граница (Сирет). Очакваше ни помощ от десетки доброволци, а наоколо имаше стотици и хиляди украинци. Автобусът с бежанци се напълни за броени минути и вече бяхме на път за Сучава, за да вземем влака за Букурещ и след това за София. Доброволци имаше навсякъде, помощи навсякъде, а в очите на хората имаше видима паника.
Стигнахме до Букурещ с влак, но по-нататък изобщо нямаше билети за в близко бъдеще за какъвто и да е вид транспорт. Не съм виждала толкова много украинци на едно място, колкото на гарите по пътя за София, дори у дома в Украйна.

Фирмата, в която работя, помогна с трансфера ни до София и още на 11 март в 19 часа бяхме в хотела на 1300 км от къщата ни.
Първо, бих искала да кажа, че съм много благодарна на компанията, в която работя и която ни помагна с обзавеждането и апартамента в София. Преместих се в България, защото преди войната работех в същата компания в офиса в Украйна. Колегите от работата ми ни помагнаха с апартамента.
Когато се нанесохме в нашия апартамент, трябваше да инсталирам интернет и отидох в офис на А1, и там ми казаха, че минималният договор е за 2 години. Бях ужасена от такъв период и от факта, че ще живея 2 години в друга държава. Това беше в началото, а сега минаха почти 2 години, 1 година и 7 месеца, и този период не ми изглежда страшен.
Засега в мен все още има усещането, че съм тук като бежанец без пълни права и свободи, като другите хора, които просто имат различни документи за живеене, но все още правя планове за бъдещето, възвърнала желанието си да намеря по моя начин дори друга страна. И със сигурност ще успея, колкото и да е трудно сега без пълното владеене на български език и трудностите на ежедневието, които са на всяка крачка.

Когато се преместих, започнах да уча български. Това бе важно за мен като възможност да благодаря на страната, която ни даде място, на което да сме в безопасност. Много се интересувам от изучаването на езика и колегите ми, за които българският е роден език, ми помагат, въпреки че понякога дори те не знаят правилните граматически отговори. Езикът е необходим както за работа, така и за намиране на нови възможности за подобряване на живота ни. И последно, познавайки езика поне на основно ниво, мога да посещавам курсове, да ходя на спорт или различни събития и да се потопя още повече в ежедневието.
Например, моето куче не разбира български и това е проблема за нея. Свикнала е с нашия роден език и когато ходим на разходка и някой иска да я докосне или говори нещо към нея, тя става по-агресивна, защото не разбира какво хората говорят на български език, а те говорят много мило и нежно, но поради неразбиране го възприема като нападение и започва да лае.

6.Харесва ли ти живота в София и с какво е по-различен от този в Киев отпреди войната?

Ще започна моят отговор индиректно. За съжаление, чак сега всички украинци могат да се преместят в различните държави, които преди войната бяха «затворени» за нас, защото първо трябваше да имаш виза, документ с разрешение за постоянно пребиваване, и след това когато имаш потвърждение, можеш да се преместиш. Сега е по-лесно, имаме разрешение от Европейския Съюз да живеем в Европа и на други континенти. Разбира се, мога да избера и по-богати от България държави за живота си, но не искам – харесва ми тук. Нашите приятели живеят по целия свят и понякога ни питат, защо живеем в България, когато имаме възможността да се преместим, например, в САЩ, Германия или Англия. Отговарям им, че не знаят, колко е добре тук и какво могат да видят и усещат всеки ден, като например – Витоша, без да живеят в град с големи задръствания, огромни високи сгради наоколо и сложна бюрокрация. Животът тук ми напомня за стария ми живот, но разбира се има и разлики. Просто винаги е по-добре да си у дома в родната си страна. Мисля, че всеки би казал това.
Не знам дали това е символично или не и дали изобщо има символика в този живот, но в Киев има катедралата София на Киев и за себе си съм определила, че София, градът, в който живея с моето семейство е символ за мен на част от моята Украйна заради еднаквите имена. Затова ми е лесно да живея в София.

7.Кое за теб беше истински шок в България?

Моята философия за живота не е с фокус върху шока. Обикновено се концентрирам върху нещата, които ми харесват и искам до споделя повече за България, защото когато живееш на едно място може и да не дооценяваш всичко наоколо, да ти се струва, че всичко около теб е нормално, но всъщност вие имате предимството да живеете във вашата държава.

Истински шок изпитвам само от няколко политици с проруска позиция и хората, които ги подкрепят. Обаче и виждам промени в българската политика към Украйна. За мен беше изненада, когато нашият президент Зеленски пристигна в София за среща с Румен Радев и другите политици.
Много съм благодарна на министър-председател акад. Николай Денков и министъра на отбраната на Република България Тодор Тагарев за истинската подкрепа за нас. Когато виждам във Фейсбук някои постове от българи «защо България отдава С-300 на украинците и сега няма как може да защити, ако това ще бъде необходимо», бих искала да отговоря, че тези хора нищо не разбират нито от война, нито от системите С-300, защото отдадените ни системи не са напълно функционални и годността на тези ракети изтича след няколко години. Системите ще се превърнат в безполезен боклук и бреме както за отбраната, така и за държавния бюджет.
Нашите партньори, към които се отнася и България, в момента помагат с пари, а ние (украинците) отдаваме най-ценното – нашия живот. Не можем да сложим еднаква относителна тежест на пари / живот.
За хората, които се страхуват, че милиардите ще помогнат на моята страна, мога да кажа със сигурност, че парите ви ще се върнат, когато войната свърши и започне възстановяването, което ще осигури поръчки на продукти, работни места и попълване на бюджетите в нашите съюзнически държави. Това е перспективата за държавите, които ни подкрепят в момента.
Най-популярната позиция във Фейсбук беше защитена от един ваш измамен политик с проруски виждания, който е подкрепен с пари от такава пропаганда. Той заяви, че ние сме туристи тук и трябва в еднага да се върнем в Украйна, защото харчим държавни пари, които могат да бъдат използвани за българите. Веднага имам въпрос – защо никой не е използвал тези пари за вас още преди. Прочетох и коментарите към този глупав пост във Фейсбук, че нашите коли са скъпи и имаме достатъчно пари за живот. Разбира се, имаме, понеже избягахме от войната, а не от бедността.
Руската посланичка в България живее тук повече от 15 години и не говори на български, това е нейното истинско отношение към вашата държава, а не пари, които някои политици-измаманци и политици-алабали получват от агресора и пропагандират тук про-руска политика.
Това ме шокира.

8.Ако можеш да кажеш само 3 неща, които ти липсват от родината ти, кои са те?

Вече намерих всичко, което ми липсваше от нещата тук. Няма неща, които да ми липсват. Има само целият ми живот и спомени, които трябваше да оставя в моята любима Украйна и това чувство винаги ще ми липсва.

9.Имаш ли все още близки останали в Украйна и (ако да) какво им пожелаваш и казваш?

Събитията от войната са дълбоко вкоренени в сърцето и тялото ми. След като вече живях тук в София от няколко месеца, дълго се събуждах от шума на самолетите и си мислех, че пак е войната, докато не дойдох на себе си и не осъзнах, че съм в друга държава. Дори не мога да си представя и усетя в какво ежедневно напрежение живеят моите близки и приятели сега в Украйна. Има живот. Има война. И днес в Украйна няма безопасно място. Всичко е относително.
Нашите военни защитават териториите, където управлява украинското правителство, а в окупираните територии животът на украинците е още повече застрашен, защото окупаторите в лицето на руснаците са нехора и правят каквото си искат. Вярвам във въоръжените сили на Украйна.
Не минава ден, в който да не мисля за моите колеги и приятели, които останаха в Украйна.

Убедена съм, че справедливостта и свободата ще възтържествуват и много скоро ще се срещнем отново.
Слава на Украйна!

Оксана, благодаря ти за силните думи! Сърцето ми се свива при всяка такава история, а покрай работата ми съм чувала вече много. Всяка е уникална, разбира се. Никога няма да забравя онзи ужасен четвъртък…

Слава Україні!

Подкрепете блогосферата тук за повече добри истории: ЦЪК