Един от бащите на италианския неореализъм, аристократ – комунист, наследник на великите херцози Висконти или просто един от най – впечатляващите артистисти на ХХ век.
Преди да навляза в дълбочината на потеклото, партизанските години и изключително интригуващата история на Лукино Висконти, в духа на филмовия фестивал в Кан се чувствам длъжна пред себе си да започна с това:
1963, майско утро. По бул. “Кроазет” в Кан стъпва той, а крачка пред него по-грациозно пристъпва с опасен чар гепард на каишка. Лукино Висконти в компанията на Клаудия Кардинале (само изричането на това име носи опияняващи фантазии) и Бърт Ланкастър. С тази царствена поява, Висконти пристига на филмовия фестивал, за да спечели палмата за шедьовъра си “Гепардът”.
На тази лента блестят вече споменатите икони на киното, както и вечния красавец на Европа – Ален Делон. Всеки тон в музиката на “Гепардът”, всяка една сцена, всяка вещ и тоалет са сякаш възкресени от миналото и оживяват отново. Едноименният роман на Джузепе ди Лампедуза успява да подхрани зрялото кино в ума на Висконти, защото в него живее историята на Италия, и то точно от годините на съграждането й като държава през XIX век. В него е и цялата група аристократични герои, които режисьора претворява , добавяйки им частици от себе си. Веднъж прочитайки повече за пътя на Лукино, веднага проглеждате с нови очи към филмите му и разбирате защо “Гепардът” е този, който най-сетне печели в Кан и защо е по-личен и истински връх, признание за кариерата му.
А след него следват още награди и името на родения в Милано аристократ става световноизвестно. Филмите след “Гепардът”, както и последната му лента от 1976 г. “Невинният” са истински образци.
Фамилията на знаменития режисьор, Висконти ди Модроне, е от рода Висконти и корените им могат да бъдат проследени до херцозите, управлявали Милано от 1277 г. до 1447 г., когато властта в Милано бива узурпирана от фамилия Сфорца.
Висконти оцеляват и продължават и през ХХ век да са сред най-именитите аристократични семейства в Италия. Лукино израства не само в семейните дворци в Рим и край езерото Комо, а и сред изкуство ,и се среща с икони на италианската култура като Джакомо Пучини.
Семейният му произход му гарантира охолен живот, далеч от низотата и злобата на ежедневието. Така той лесно се отдава на онова, което го привлича истински – прожекторите и сцената. Намира ги в Париж при Жан Реноар, за който работи като асистент. От него научава всичко за киното. И за политиката. Под влияние на Реноар става и комунист. А за срещата си с френския режисьор, Висконти дължи безкрайни благодарности на Коко Шанел, която го представя на Реноар.
Комунистът – аристократ се впуска в своето приключение, в което левите му убеждения го карат да прави неща, неприсъщи за синята кръв. Връщайки се в Италия, Висконти е отвратен от фашисткото общество, но не просто като елитарна поза. Комунистът в него надделява и той активно се включва в съпротивата на Италия като партизан в комунистическия отряд. Макар и под псевдоним, Висконти е арестуван в Рим от подчинената на немците по онова време полиция. Получава смъртна присъда, от която успява да се спаси, за което има цяла легенда, но по-вероятното обяснение е, че името на фамилията му, която е тясно свързана с кралския дворец повлиява за отмяната на екзекуцията.
Личната война на Лукино Висконти с фашисткия режим продължава на бойното поле на изкуството и така през 1943 г. адаптира първия си филм “Натрапчивост” към италианската реалност през романа “Пощальонът винаги звъни два пъти”. Нарочно или не, първата прожекция на филма е на фашистки филмов конкурс под егидата на Мусолини. Две години по-късно (след края на войната) филма има истинска премиера, след като е бил позабравен от първата си прожекция. Неореализмът се ражда именно с “Натрапчивост”. Превръща се във вдъхновение за цялото течение в киното.
Висконти се завръща към голямата си любов – театъра и киното, прожекторите и сцената, блясъка и поетичните маниери. Аристократът се изправя малко над комуниста и намира своето вдъхновение предимно в историята на Италия. Вместо да пресъздава с точност исторически събития, той вдъхва нов живот на интересни периоди от миналото. Следват няколко години в създаване на филми, в които преплита и левите си убеждения и в съревнование с великия Фелини, който обира под носа му редица награди по филмовите фестивали.
“Роко и неговите братя” е една от лентите, които разказват за борбата на индивида срещу обществото, политиката, човешките избори и личната драма. И е ОНАЗИ лента, която представя на света Ален Делон. Но не печели триумф за своя режисьор в Кан през 1960 г., когато “Златна палма” печели Фелини за “Сладък живот”.
Само три години по-късно, през които Лукино се е обърнал към корените си, себе си и своя аристократичен произход, които проектира в “Гепардът”, той печели заслужено желаната награда в Кан.
Нека завърша с това, че четох много за Висконти, за да напиша този текст, макар и вдъхновен от началото на фестивала в Кан. Това, което мога да заключа и да си взема е, че въпреки произхода и средата си, Лукино Висконти избира собствен път в живота и го живее така, че да се чувства наистина щастлив от факта, че е жив.
“Изкуството има стойност само ако е идейно ангажирано”
Leave A Comment