Добрият диалог е в кома

Някога диалозите между хората както на живо, така и от екрана, бяха двигател на живия живот, на връзките, на химията между нас. На всичко. Имаше топлина в думите, смях, паузи, искреност и истински подаръци под формата на думи. Когато разговаряме с някой си подаряваме думи. Това е много ценен подарък, който вече рядко получаваме и си даваме. Думите са ценно оръжие, най-добрият актив. Те са това, което ни помага да изкараме навън мислите и чувствата си, страховете, съмненията, мечтите. Думите са кръвта на диалога, който все повече изчезва и нямам предвид политическото разделение или нещо такова. А чисто човешките ни отношения, които се отразяват в следствие в културата, политиката и междусъседските отношения. Когато хората губим способността да общуваме автентично, писането, киното и театърът започват да произвеждат „реплики“, а не истински разговори. Сякаш чатовете и социалните мрежи вече са превзели всичко офлайн или поне ни държат в плен (което си е точно така за повечето хора).

Диалогът между нас не е мъртъв, но и не е жив, а лежи в някакво междувремие, поддържан на системи. Комата е обратима, но само с грижи и усилия — така и с истинските разговори, които могат да се събудят, но няма да стане от само себе си. Спонтанността и емоциите ще се завърнат, когато започнем отново да живеем по-пълноценно и да се срещаме със самите себе си, да се срещаме истински с другите хора. Механичните отговори, повърхностните разговори и онлайн комуникацията с картинки трябва да напуснат стаята, ако искаме добрият диалог да се събуди.

Сега той лежи в тиха стая, свързан с тръби от клишета и дишащ с апарата на готовите кухи фрази. Очите му са затворени, но под клепачите още мъждука сън за онези времена, когато думите идваха по-бавно, с вкус, раждаха се от внимателно слушане, а не от бързане да се отговори.

Добрият диалог на мен ми липсва най-много в киното. Все още смятам, че мога да водя смислени разговори с хората около мен, стига и те да го искат. Киното, обаче, което толкова много обичам се променя все повече с напредването на всякакви технологии. И това е съвсем разбираемо, но дали само технологията носи отговорност за отстъпването на диалога и човешкото пред визуалните ефекти. Те доминират над словото и това не е новина. Поне не и за мен. Диалогът се е превърнал в инструмент за бързо подаване на информация, вместо за изграждане на нюансирани взаимоотношения и дълбоки истории със завършени герои. Все по-опростени, универсално разбираеми реплики, без сложни идиоми, културни препратки или дълбоки подтекстове ни се представят. В мен остава усещането, че се губи идентичността на историята, която би трябвало да разбера. Разбирам я само на някакво повърхностно ниво. Дали така е трябвало, дали това е целта или това е най-добрия продукт, който може да се направи?

Монтажът и ритъмът са все по-бързи, за да задържат вниманието на публиката, свикнала с TikTok и YouTube, предполагам. А всяка дълга, напрегната словесна сцена като в старите филми на Ингмар Бергман вече се възприемат като „бавни“. Днешните зрители нямат търпение да стигнат до края, защото са научени да консумират, а не да се потапят, наслаждават и дори да мислят. Те не искат да изследват героите във филма, а само да запомнят реплики, които са чисто и просто маркетингови куки — кратки, запомнящи се, но и плитки.След това се превръщат в краткото копи на следващото Инстаграм стори. И това им е достатъчно.

А това е адски тъжно. Добрият диалог изисква да оставиш нещо неизказано, да вярваш, че зрителят ще улови подтекста, че ще го търси. Все повече от новите или съвременни сценарии директно казват всичко в прав текст, защото може би се страхуват, че публиката няма да разбере повече, а може би са и прави. Публиката – хората забравиха да мислят, да разговарят, да строят изречения и да общуват качествено.

Според обширно изследване, анализиращо над 61 000 филма от 1930-те до днес, през 1940-те филмите съдържат средно 6 697 думи, а средният диалог за минута в „The Conversation“ (1974) е приблизително 30,5 думи, което е почти половината от средната стойност. Постепенно с времето диалозите стават по-кратки, с по-малко паузи между тях – gap-ът между говорене е намалял спрямо предишни десетилетия. Съвременните филми използват повече, но по-къси реплики, без просторно мълчание или дълбоки монолози. И без реалистична текстура и човешка несъвършеност в общуването – нещо, което имаше в старите филми, защото често диалога е точно такъв – има хора, които прекъсват, повишават тон, превключват на друг език и т.н.

Красивият диалог, не просто добрия, изчезва като стар символ на литературно възпитани автори. Като занаят без наследници. Добрият диалог в киното е в кома, защото бързите разговори не оставят място за размисъл. Главната роля на сюжета и динамиката изтласкват нюансите назад, а публиката инстинктивно търси лесно смилаемо, кратко съдържание, което всъщност е истинско отражение на техния живот.

Диалогът не се цени като изкуство, както някога. Зад думите вече рядко стоят големите автори.

Добрият диалог е в кома.