Миналата година по същото време

Миналата година по същото време бях на решаваща за професионалното ми развитие среща, но дори не подозирах какво би могло да ми се случи. На 30 юли 2024 година за втори път стъпих в офиса, който само 2 месеца по-късно вече наричах “нашият офис”. 30 юли е обявен от ООН за ден на приятелството и няма как да не ме радва това страхотно съвпадение, защото именно моята бивша колежка и приятелка Веси ми повлия в момент, в който нямах много ясна цел и посока, за да стигна там, където винаги съм искала.

Миналата година по същото време бях доста изгубена, макар че сигурно не е изглеждало така. Малко като сега, само че сега много по-ясно знам какво искам. Бях останала да работя само на 4 часа във фондация BCause, тъй като преди това съчетавах работата си с още една в една друга фондация, от която се наложи да си тръгна по-рано, тъй като личният ми праг на търпимост за нелепи проблеми и излишни избухвания бе преминат. И така…нямах никаква мотивация за каквото и да е било. Вече бях решила, че ще си търся нова работа, но не знаех каква, не знаех изобщо на къде да хвана и чаках нещо. И аз не знам какво. Като част от работата ми, миналата година по същото време заедно с Веси имах среща в офиса на ВКБООН, на която да представим инструментите за набиране на средства, които предлага BCause пред партньори на организацията. Срещата бе сравнително безсмислена, защото представяхме тези инструменти пред нпо-та, с които BCause работи и те много добре знаеха всичко,за което им говорихме.

На излизане от офиса (снимката е точно от там), който по-късно стана “нашия офис”, Веси започна да ме окуражава по нейния си адски сладък начин, че мястото ми е тук – в организацията, от чийто офис си тръгваме. Че аз трябва да работя на такова място, с такива хора от всякакви краища на света, да организирам срещи, събития и като цяло – за тука съм. Когато се върнахме в офиса на BCause, който към онзи момент бе нашия офис, Веси ми изпрати една обява за работа от ВКБООН. Ако трябва да съм честна, помислих го малко и по-късно вече у дома, кандидатствах. Тогава започна голямото чудене – дали изобщо имам шанс, дали ще получа обратна връзка, кога и т.н. За мой късмет и приятна изненада, през август бях поканена на онлайн интервю. И въпреки отпускарския сезон и моята продължаваща меланхолия, вече имах надежда и нещо, към което да гледам. Няма да лъжа, че август миналата година бе тежък за мен и още ме преследва чувството на безпътие понякога. Очакването, че лятото е някакво безгрижно време, пълно с пътувания, плажове и всякакви забавления, се разбиваше като вълна от цунами в сърцето ми и ме караше още повече да страдам заради безсмислието, което усещах вътре в себе си.

Историята се разви добре и с настъпването на септември, не само с нетърпение очаквах семейното ни пътуване до Германия и Леголенд, но и новата си работа в една от агенциите на ООН. Това за мен бе сбъдната мечта, която никога не е стояла на повърхността, но когато се случи, бях по-щастлива от когато и да е било, започвайки нов професионален път. Най-накрая щях да работя за най-голямата и най-влиятелна международна организация в света, да съм ангажирана към устойчиво развитие, мир, човешки права и хуманитарна помощ в глобален смисъл и то в мултикултурна среда с експерти от цял свят. Поне с ръка на сърцето си признвам, че за мен тази работа бе и престиж, особено ако искам да работя в международна среда, в области като развитие, права на човека, политика, климат и хуманитарна помощ. А аз искам точно това. Исках го и миналата година по същото време.

На 30 юли точно преди една година, благодарение на Веси, аз кандидатствах за работата, която се оказа, че е отваряща очите за това къде искам да бъда. И два месеца по-късно, аз вече бях там. В края на септември 2024 г. вече бързах сутрин, за да стигна достатъчно рано на новото си работно място. Да стигна до “нашия офис”.

Винаги ще съм благодарна за това как се развиха нещата, въпреки, че само след 9 месеца, липсата на финансиране от САЩ се отрази директно върху моята позиция и аз, както и десетки други от офиса в София, загубих работата си.

Няма да лъжа, че вече гледам напред и “всяко зло е за добро”, защото още не съм преживяла тази загуба. Тъжно ми е, колкото и да си повтарям, че сигурно ще дойде нещо по-добро. И няма как на тази дата не се усмихна, поглеждайки назад към минлата година по същото време, деня на приятелството, Веси, моето тогавашно лутане и най-важното – урока за времето.

Урокът е, че тогава краткосрочно живота ми изглеждаше като трагедия, но в дългосрочен план се оказа, че е като “Животът е прекрасен”. И този урок си припомням редовно, щом имам лоши дни, нещо не върви както трябва, не се получава и “все на мен ли, господи?!”.

Бих взела урока си и бих го зашила към вечния ми призив – ценете приятелите си, поливайте си отношенията с тях и не се оставяйте живота да ви вкара на коловоза на сивотата. Защото ако миналата година по същото време нямах приятелката Веси, а си бяхме само колежки, едва ли щеше да има кой да ми прати обявата за работа и да ме вдъхнови, и да ме накара да повярвам, че принадлежа там. Там, където винаги съм искала да бъда.

P.S.

Бъдете добри и дарете за доброволците, които е борят с пожарите в цялата ни страна!