Къде се виждаш след 5 години е един от най-често задаваните въпроси по време на интервю за работа и е сред трудните. Сетих се за него, след като преди няколко дни случайно срещнах една дама, която ме интервюираше преди време за позиция, за която бях кандидатствала. Честно казано не помня нито коя беше компанията, нито как мина самото интервю, но помня нея. Държа се арогантно, а когато ме разпитваше за личния ми живот айролна при изказването ми, че имам син, който пък тогава беше още по-малък. Помня я и защото се оказа, че ползваме една и съща линия на метрото и често я засичах. Помня и какво чувство остави у мен – не беше приятно. Когато тя ме попита къде се виждам аз след 5 години, се учуди, че се засмях. Работодателите обикновено искат да знаят, че служителите им имат някакво желание да се развиват в кариерата си и са уверени, че ще се изкачват постепенно по стълбичката на успеха, затова и този клиширан въпрос се появява в интервютата. Аз се засмях тогава и бих се замсяла и сега, ако ме попита някой, защото е повече от абсурдно при първата ми среща с някой да кажа, че след пет години се виждам там с тях, вървейки заедно в една посока, развивайки еди-си-какво.

Обаче… Замислих се над въпроса, за кариера, за развитието и всичко това. И превъртях няколко пъти в главата си глупавото “Къде се виждаш след 5 години”.

След 5 години се виждам в класна стая, седнала на чин, който вероятно ще ми е по мярка, защото съм висока едва 150 см. Ще съм сигурно леко притеснена и ще се оглеждам за познато лице (евентуално). Виждам се на родителска среща. След 5 години сина ми ще е почти на 11. И вероятно ще му се случват страхотни неща, ще има приятели от училище, може би ще обича да си учи уроците, а може би ще е страшна мъка с училищния материал – това не искам да го знам предварително, нито да го мисля.

Важното е, че се виждам там. И е така откакто съм майка, защото пандемията мен не ме научи да си мия ръцете. Научи ме, че семейството ми е истински приоритет и все още съжалявам за всички дни, в които съм се карала на сина ми за всичко, докато си бях хоум офис, а той беше толкова малък и само искаше да си играем или да бъда до него.

Това промени картинката с професионалното ми израстване много. Не че искам да си стоя у дома и да се специализирам като домакиня. Не е това. Сега работя това, което обичам, дори работя не на едно място. Заета ли съм – да. Когато съм вкъщи с него, обаче хоум офиса е сведен до хигиенен минимум, защото си научих урока.

Анди с всеки изминал ден става все по-интересен, забавен, откриващ и умен малък човек. И аз не искам да пропусна нито миг от израстването му. Разкрива се все повече, можем да правим толкова много неща заедно и всичко придобива нов смисъл, погледнато през детските невинни и търсещи очи.

Сега не съм готова да жертвам и една минута от времето ни заедно. И не съжалявам за нищо. Тръгвам си от срещи по-рано, от събирания с колегите, от събития, от каквото е нужно, защото онези десетина минути, когато вървим към дома след детската градина са нашето ценно време , в което ми разказва какво е правил през деня, какво е ял, какво е рисувал, какво са учили. Понякога ми пее песните, които учат и то с пълно гърло, докато чакаме на светофара и хората наоколо му се усмихват. Понякога преговаряме дали може да гледа детски вечерта. Тези минути са ми по-ценни от която и да е работна среща, пък дори и да ме канят за CEO на нещо.

Искам да се развивам в работата си и намирам начини да го правя, без да съжалявам после. И това е идеалния баланс сега. Ще си го запазя колкото мога, защото не съм съдов хирург и нищо в моята работа не е наистина толкова спешно или важно, колкото моето време с Анди.

Знам, че всички го знаят това, но истината е, че за да го правиш всеки ден, трябва наистина да знаеш къде искаш да бъдеш след 5 години. Не си представям, че някога ще отговоря на този въпрос по различен начин.

Отговорът ми е, че се забавлявам с Анди и в най-лошите ни дни. Намирам по нещо хубаво във всичко, дори когато е сърдит или се затръшка. Често в края на лош ден (да се разбира ден, в който Анди е бил сърдит) установявам , че съм го научила на нова дума или съм му предала важен урок. Ценностите ми са отворена книга, от която да гребе всеки ден с шепи. Щом иска.

Никоя позиция, заплата или офис не може да замени това да присъстваш активно в живота на детето си. Да учите заедно, да играете, да плачете заедно и да знаеш, че след 5, 10 или 25 години няма да съжаляваш. Децата имат нужда от нас, но и ние от тях, за да ставаме все по-добри версии на себе си. За тях.

Ако има наистина смисъл в нещо, то той е във времето, което прекарваме заедно. Защото времето не спира, не чака и не прощава, а е най-ценния ресурс, с който разполагаме.

След 5 години не се виждам на Малдивите, нито в някой лъскав офис. Не се виждам и на блясково събитие или конференция в Лондон. Не се виждам да презентирам някакви фирмени ценности на група непознати хора, нито на кръгла маса. Виждам се в училището, а може и у дома – как сядаме заедно около масата и си споделяме как е минал деня ни. Ако трябва да съм напълно откровена, виждам повече себе си, защото изобщо не мога да си представя Анди след 5 години.

Сигурно ще е много чаровен. Пораснал. И все така забавен.

Покажете любов към блогосферата!

Patreon support: ЦЪК