Хармония, растеж, жизнерадостност, стабилност или баланс. За добро или лошо – тези думи не са част от историята на най-добрите и известни български писатели и поети. Истината е, че те не са имали никаква стабилност,но са намирали щастието в бохемския маниер, който артистите имат, без значение в коя епоха са творили. Дългите вечери с разговори, музика, поезия и силни приятелства са били един от начините да преживяват не особено благодатните времена, в които са творили. И е трудно да си ги представим в столичната джунгла, която наричаме “градска култура” днес.
Нека ви заведа на една разходка из центъра на София, за да се потопим заедно в малко история и вместо вдъхновение, да потърсим нещо отвъд – да потърсим битието на онези, за които учим в училище и над чиито творения сме размишлявали за множество изпити. И как в днешно време намираме лесни оправдания за всяко посредствено произведение в изкуството, пък било то и в писането. Преживяните трудни условия на живот, загубените любови и смърт ли са ключа към това да си добър поет или можеш да бъдеш добър, въпреки всички трудности, с които те среща съдбата. И да използваш болката в редовете.
Въобще, как черпим вдъхновение от артистите си?
Като начало – да се разходим из домовете на писателите и да се опитаме да пипнем историята във въздуха около тези места. Не си мислете, че сама съм разбрала кои са те. Благодарение на Бохесмка София и една аудио обиколка опознах “квартала на писателите”.
Градската разходка из домовете на писателите започва на ул. “Неофит Рилски” 58 и домът на Елисавета Багряна
“А искам само, само да обичам,
жадувам искроструйно, светло вино;
от всяка тъмна мисъл се отричам,
край своя враг беззлобно ще отмина.”
До 1991 на този адрес живее Елисавета Белчева или Багряна – последния й псевдоним и определено най-известния.
Около нея винаги е витаела мистерия. Но любовта й към цветята е всеизвестна. Представете си я как полива всичките си цветни мушката, които е имала, докато минавате покрай сградата и се отправяте към ул. “Солунска” 5 – домът на Атанас Далчев.
Малцина знаят, че е роден в Солун, но на “Солунска” 5 пише едни от най-добрите си произведения.
През 1944 домът е почти разрушен при бомбардировките в София, но Далчев и семейството му се завръщат в стария си дом след като го поправят.
Суровите зими по онова време създават тежки условия за живеене на семейството на Далчев, но той продължава да твори.
“И с корава ръка по стъклата
побеснял блъсна лудо прозореца
и прозореца с трясък разтворил,
вътре втурна се бурният вятър.”
Последният дом на Яворов е следващата спирка. Една от най-тъжните, поне за мен. Вярвам, че за Яворов и Лора трябва да се направи добър филм, достоен за всячески награди, без да се пести от бюджет.
На бул. “Витоша” 26 е жилището на Пейо Яворов преди да заживее с Лора. По ирония на съдбата същият апартамент го посреща отново след най-тежката вечер в живота му, в която губи своята любима.
Майката на Лора (Екатерина Каравелова) е заела позицията, че Яворов е убиеца на дъщеря й и успява да настрои много хора срещу него, а той все повече губи зрението си по това време.
В едно писмо до Асен Златаров, Пейо пише, че веднъж, докато се е разхождал навън губи баланс и пада, но никой от минувачите не му помага да се изправи. Огорчен и унизен изпада все повече в отчаяние.
“И трябва да е било забавна картина за минувачите. Виждам ги как се хилят. Нищо не чакам. Ти само кажи искаш ли да ми помогнеш да се спася от тези унижения или искаш да ме видиш един ден застанал до стълбището на театъра да протягам ръка за милостиня от публиката, която излиза от представление. Аз пак те моля – дай ми от твойте най-сигурни средства да свърша със себе си. Не, ти не разбираш, аз ти давам дума, че ще посегна на себе си само ако се убедя, че ме чака пълно ослепяване”.
Поетът удържа на думата си. И в квартирата си през 1914 г поглъща отрова и стреля отново. Този път успява да сложи край на живота си.
Дума срещу дума,но без дело ли го погубва, cancel културата ли, която той изпитва в унижение или загубата на любимата му е истинската причина?
Докато си задавате тези въпроси, се отправете към ул. “Ангел Кънчев” 5, където е бившия Съюз на българските писатели, част от разходката из домовете на писателите. В тази сграда са творили Димитър Талев, Дора Габе, Емилиян Станев и много други.
Паметникът пред сградата е посветен на българските поети – “Раненият пегас”.
Честно казано самата сграда няма да ви впечатли особено, но ако пуснете въображението си на свобода (без каиш) ще успеете да си представите творческите сбирки на всички онези велики за нашата литература имена.
Домът музей на Петко и Пенчо Славейкови ви очаква веднага след това на ул. “Георги Раковски” 138. Страхотно е колко са близо един до друг всички тези домове, нали?
Музеят пресъздава дома на Славейкови. 80 000 ръкописни листа на двамата поети, личната им библиотека, картини на български художници, оригинални фотографии, няколко бастуна на Пенчо и етнографска семейна колекция ще видите тук. Но сред най-ценните вещи е бюрото, на което е подписана Търновската конституция, както и може да се впечатлите от някои вещи на Мара Белчева (вдовицата на Христо Белчев, спечелила сърцето на Пенчо славейков).
И предпоследната спирка от обиколката на домовете на българските писатели в днешната градска джунгла, лишена от простия романтизъм е на бул. “Патриарх Евтимий” 1.
Домът на Димчо Дебелянов, който бързо привлича своите колеги, а и не само се превръща в пристан за забавление, творчество и гибел.През 1910 година в къщата на първия етаж се нанася под наем писателят Константин Константинов, а Димчо Дебелянов наема една от другите свободни стаи на етажа. На втория етаж живее полковник Петрунов със дъщерите си – собственик на имота.
На този адрес често са идвали колеги на Дебелянов да преспиват, когато не са имали друга опция и както казах – домът се превръща бързо в сбирка на артисти с дълги разговори,музика и поезия. Димчо Дебелянов се влюбва в дъщерята на своя хазяин – Елена. Полковникът застрелва дъщеря си, а по-късно и себе си и това слага край на тяхното кратко привличане. По време на тази трагедия, наемателите не са в квартирата си и научават за нещастието, когато се прибират. И намират двете тела.
Дебелянов публикува година по-късно стихотворението “Последна скръб”, за което се твърди, че е написано за Елена.
На около 10 минути от този адрес се намира и последната спирка от разходката ми – Домът на Никола Вапцаров на ул. “Ангел Кънчев” 37, където е живял заедно със съпругата си Бойка Вапцарова.
Адресът бързо се превръща в редакция на вестник “Литературен фронт”, в който Вапцаров е сътрудник. Всички произведения пристигат тук.
През юни 1941 арестуват Никола Вапцаров от този дом и по-късно той се връща отново на същия адрес изненадващо след прекарани 2 месеца в ареста.
Положението му, обаче никак не се подобрява. И една нощ го буди полиция и преобръща цялата му къща. Вапцаров, както знаем, получава смъртна присъда.
“Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.”
Всеки път, в който излизате от метрото и сте на крачка от паметника на Алеко Константинов на бул. “Витоша” се опитайте да си спомните, че той не е обичал да се говори за творбата “Бай Ганьо”, макар че това държи в едната си ръка (паметника). За тази интересна подробност свидетелстват писма от Кирил Христов, който разказва как Алеко е сменял темата с дупката, която имал в главата си.
А друго негово писмо ни напомня колко лесно се е отдавало писането на Щастливеца:
“Пишейки и смеейки се сам, след около един час бе готов без никакви зачерквания по листинкът, който току-що беше захванал при моето влизане” – спомен от периода, в който живеят много близо един до друг.
Не се сещам сега за друг толкова чудесен начин да опозная още по-добре града, в който съм влюбена. И да се върна към родното творчество, за да му задам актуалните въпроси за автора и изкуството, но с едно наум. А то е, че преди да станат част от литературния канон, писателите ни са били живи хора, крачили по жълтите павета, разхождали са се в Градската градина и са минавали същия този маршрут. Улиците, по които минаваме ежедневно рязко получават нова светлина, осанка, романтичен нов поглед…
И всичките тези имена и още много, които съм пропуснала са участвали в създаването на неповторимия дух на София. За това и за всички стихове, аз им благодаря.
Подкрепете свободното от реклами онлайн пространство ТУК
Leave A Comment