И вие ли се чувствате една идейка по-тревожни и напрегнати? – сейм
Вероятно има нещо общо със смяната на времето, настъпването на пролетта и всички онези невидими процеси в природата, които са много свързани с нас – човеците.
А и имам инсайт, че Сатурн е в риби.
Изкуството е осмислена деформация.
И е над всичко, независимо от cancel културата, нали? Не трябва ли мозъчетата ни да могат да разделят личността от произведенията, когато говорим за физически белези и поведение? Трябва ли да не слушаме произведенията Бах, само защото е бял хетеро мъж от Австрия и това не е някой, с когото ще се припознаят всички, които не са бели и хетеро, но пък са тръгнали по пътя на композитора…
Това е само върха на айсберга на темата, която се засяга във филма Tár.
Събота вечер с приятелка бяхме на кино, за да наваксаме времето, в което не сме се виждали преди прожекцията и да си доразкажем на път за дома след филма. Прожекциите в Дом на киното за мен са ежемесечно събитие и препоръчвам една такава традиция.
Tár
Следващата прожекция в Дом на киното:
Изпипан и завладяващ. Можеше и завършен, ако го разгледам само като интелектуален труд, защото му липсва емоционалната връзка. Но нека се върна на темата за изкуството, защото за мен този филм е шедьовър именно заради въпросите, които поставя и за онези, на които дава отговор. Завладяващото представяне на Кейт Бланшет като сложен и нарцистичен диригент флиртува с вечния спор за артиста и наследството, което оставя след себе си. Как, къде и защо ги разделяме или пък не. Множество послания отправя измислената героиня Лидия Тар. И всички те си струват времето за размисъл.
“Не бъди толкова нетърпелив да бъдеш обиден. Нарцисизмът на малките различия води до най-скучния вид конформизъм.”
Моето лично убеждение бе потвърдено в лентата, а именно, че когато създаваш нещо и го даваш на публиката, заставаш гол пред Бога (в който не вярвам, че божествената връзка е много силна за разбирането на психологията тук), ти се унищожаваш. Забравяш себе си, егото си и всякакъв нарцисизъм. Субмилираш се. И никога не бива да забравяш, че ако ако талантът на Бах може да бъде сведен до неговия пол, страна на раждане, религия или сексуалност, тогава итвоят може да бъде. И това е един тъжен кръг на cancel културата, в която се заплетохме всички през последните години.
Важно е да не оставяме социалните мрежи да се бъркат толкова дълбоко в душите ни. Затова и основната теза във филма, че създателят и творението обикновено не могат да бъдат разделени дава различен и изненадващ поглед върху това, което се случва, когато са.
Да бъдеш верен на едно произведение не означава ли да проникнеш в намеренията, биографията и дори душата на създателя му? Това не е общоприета гледна точка, но в наше време е видимо и с лесния достъп до всякаква информация става приложима и често viral.Ето защо на първо място правим артистите знаменитости. Да обичаш изкуството може да означава да обичаш хората, докато те отговарят на всичките ти критерии. Филмът също фино демонстрира как всеки може да бъде оформен от лична похот и дребнавост, но не се занимава точно с cancel културата, защото както ще видите,подобно на Жан-Батист Лули (диригентът от 17-ти век, споменат в началото на филма, който е умрял от гангрена в следствие на това, че се е самонаранил с диригентската си палка), главната героиня Лидия Тар се намушка в крака (метафорично, разбира се). Нейната смърт е също толкова предсказуема и грозна, колкото гангрената на Лули. По този начин режисьора само да хвърля един поглед към личността, която все пак стои зад огромния таланта на артиста – конспиративните текстови съобщения, измамно видео в социалните медии, свирепите протестиращи и всичко това, докато през целия филм, ние зрителите сме затворени в субективността на героинята. А тя игнорира на всичко, което противоречи на собствената й представа.
Cancel?
Нека не се лъжем – чертите от характера и историята, които превръщат артистите в предполагаеми злодеи, често отразяват и работата на тези същите артисти (замислете се за връзките във филмите на Уди Алън и обвиненията към него). Ако ще има още cancel култура, то тя да се разбира не като някаква капризна социална сила, а като система от причина и следствие, ръководена предимно от извършителя артист.
Нека да завърша с това, че за една картина или за една композиция е важно какво излиза от нея – какво дава на хората – какви чувства предизвиква у тях, а не какво влиза – мнението и кенсъла им.
Ние боготворим артистите по основателни причини – същите причини, поради които понякога трябва да ги унищожаваме ли, обаче? Изкуството остава все пак, но не и това, което е било. И така рязко, и с думи прости препоръчвам да се гледа тази лента, макар че не е взела нищо съществено на наградите Оскар.
За да не звуча толкова неразбираемо за тези, които още не са го гледали, искам да опитам да пренеса идеята за артиста и изкуството над всичко в родната ни земя.
Едва ли има някой неразбрал за скандала с режисьора Александър Морфов и всички въпроси, които повдигна надписа на вратата, като управлението на културните институции в страната, личен ли бе казуса наистина, защо толкова лесно актьорите бяха разделени на лагери, има ли място политиката в театъра, освен в сатирата му. И още много, за които просто не се сещам сега. Моралът ни като общество, което продължава да търси култура, все пак е спаднал рязко, щом на протеста в защита на Морфов нямаше особено много хора. Тук трябва да разгледам човека над изкуството или по-точно човека в изкуството, за да се запази то свещено.
Защото ако не е таланта на Морфов, представленията не биха били същите, но вместо cancel културата да се надигне срещу ДПС под някаква форма, която не знам каква би била, просто наблюдаваме една равна тишина. Такава, която убива по-бързо и от cancel-a.Морфов няма да бъде забравен сега и забранен, но онези, които не са имали позиция или с мълчанието си са застанали на някоя страна едва ли могат да се похвалят със същото. Малцината в защита на режисьора в същото време печелят симпатиите на публиката.
Но истински ли е скандала за изкуството, ако над него стои политиката. Изкуството не е над всичко в милата ни татковина – това ли е основното послание? И не е над парите? Изкуство ли е тогава се питам аз, защото не мога да си представя произведенията на Вазов да се играят на купена сцена с политически коректни актьори и режисьори. На Вазов поне му дължим малко повече и защо не можем да поставим неговото наследство над гладните си и така лесно задоволителни дребни души, не знам. Може би наблюдаваме само началото на отварянето на кутията на Пандора, а може би поставяме личността по-високо и вместо страна в скандала е трябвало да заемем позиция в подкрепа на изкуството. Ако някой знае каква е тя – моля да ми каже.
“It is always the question that involves the listener, it’s never the answer.”
За повече съдържание, лишено от реклами и клишета: ЦЪК патрони
Leave A Comment