Април в резюме

Април се събира в 30 дни, но за мен месеците отдавна не са само в календара като нещо, което просто минава. Месец пореден, наситен на много емоции, прекалено много, събрани в кратко време.

Струва си един доклад или едно резюме в думи. Истината е, че не съм правила кой знае колко вълнуващи неща, но пък в личен план изживях доста такива и са от онези, с които израстваш. И те често се случват късно през нощта на дивана в хола с дълги разговори, сълзи, усмивки, топли прегръдки, прошки, искрени думи, изречени в очите и болка.

Април в резюме

или как морето целува сушата, без да й обещава нищо

Април дойде не с обещания за леко и хубаво време, с което да ни олекне в душите, а с нашето лъжливо очакване за това. Чакахме го всички, защото искаме с него да дойде истинската пролет. Онази, за която да отвориш гардероба си и която е като полепнал пясък по коленете.

Е, не бе така прекрасно, както всички знаем. Имаше бури и сняг, валежи и сълзи. Войната в Украйна все така си продължи, новините си бяха все така тревожни и черни. Най-малкото да ни накарат да се чувстваме неудобно от това, че там продължават да умират невинни хора, докато ние спорим за далеч по-маловажни неща. Съвсем логично в началото на април имаше мирно шествие, с което показахме не само на Украйна подкрепата си, но и на всички незнайно защо русофили в България, че няма да бъдем тихи и осъждаме действията на война.

Беше страхотно и вдъхновяващо да си част от това събитие.

Последва рождения ден на блога, за който успях да зарадвам едно момиче със сладък подарък от “Малката пекарка”. Междувременно мина рождения ден на най-добрата ми приятелка, с която не се видяхме по този повод, но пък си обещахме, че ще си направим скоро един женски уикенд.

Все така си ходех на работа с обичайното закъснение и неспиращото чувство, че постоянно съм закъсняла за нещо и все нещо не съм свършила. Това чувство не ме напуска и ми създава ужасни тревожност и дезориентация. През повечето време имам усещането, че живея в някакъв сън, от който се събуждам с рязко движение и затаен дъх, а сърдечния ми ритъм сякаш репетира за Drum fest-а.

Април успя да ми върне силната тревожност, която си мислех, че съм оставила още в 2017 г. Както започнах, много емоции и събития се струпаха в най-кратък срок и явно тялото ми има нужда да ми прошепне, че трябва да забавя темпото, да се огледам и да подредя всичко наново. И аз това правех през тези 30 дни, макар че паниката не ме напусна окончателно.

От малко по-ведрата страна на тези дни стоят няколко неща:

градските събития, които сякаш никога не спират в прекрасната ни София, на които се срещаш с всякакви познати, за да си обещаете “Чуваме се” и така до след 4 месеца; на които да се сдобиеш с всичко handmade и био, от което има нужда един дом.

концерта на бандата на шефа ми, който ще запомня с това, че се запознах с около 200 човека в рамките на 2 часа; научих, че по никакъв начин не мога да допринеса в един разговор между четирима барабанисти; лесно можеш да си купиш всякакви наркотици; 3 бири в компанията на приятел, с който не се виждате много са най-яките бири в живота ти; срещнах стар приятел, с който ми се иска да се срещаме повече. Беше страхотен концерт, макар и в сряда, но подгряващата банда си заслужава един “хейт вторник“.

празниците или почивните дни, в които се забавлявахме много с кумовете си, приятели, стари познати и всички роднини. Отново беше преживяване, в което миналото се надигаше, заради родния град, заради стари муцуни , заради неизказани думи, може би, но не позволих на миналото да ме победи и се опитах всякак да се насладя на всеки миг. Децата ни си прекараха много весело заедно, а ние вечерите имахме свободата да излизаме сами, да се насладим на компанията си. Ценните моменти внук – баба и дядо също бяха страхотни, защото колкото повече Анди расте, толкова повече има нужда от тази връзка и тя да не се осъществява само през празниците, както е било до сега.

силата, която открих в себе си да продължавам да разбирам мислите и чувствата на всички около мен или поне на тези, за които много ме е грижа, но често наранявам. На тази сила ми бе отговорено и за първи път с ръка на сърцето мога да напиша, че в брака ми се случват чудесата, които се случваха в началото на връзката ни (което начало бе преди повече от 10 години). Силата, разбирането, преработването на емоциите заедно и преоткриването ни един друг на фона на много болката, тъга и безхаберие, в което се бяхме оставили някак направи април един много специален месец.

приятелите – винаги съм казвала, че аз съм нищо без тях и все повече го разбирам. И през тези 30 дни си го показах за пореден път. Не мога да преработвам почти нищо сама и не искам. Имам нужда от приятелите си, дори и да си мълчим. Имам късмета хората около мен да знаят, че може да проникнеш в тишината на другия, само когато имаш музика, с която да накараш душата му да танцува. Това важи за всички връзки и се надявам повече хора да го осъзнаят.

Това, което имам нужда да споделя е, че все повече разбирам клишето, че времето е най-ценната валута, с която разполагаме и аз не искам да го губя с хора или дейности, които не ме правят щастлива или с които просто не е забавно. Няма смисъл, макар че изживях и едно такова излизане в Димитровград по празниците. И си обещах, че повече няма да го повторя, защото понякога колкото и да е редно да се срещаш с определени хора, то си е само загуба на време, от което никой не се чувства по-добре.

Давам си ясна сметка, че когато се прибирам в родния си град (което е доста рядко) за голяма част от хората, които познавам там (или познавах) аз изглеждам далечна и студена. Има и друг начин да се каже – “голямата софиянка”. То е така, защото не мога да коментирам темите, които ги вълнуват и са толкова далеч от мен, защото не познаваме ежедневието си. И не само. Проблемите ни са различни. Гледните ни точки са с разлика един космос. Шамарът на Уил Смит на церемонията, например е нещо, което разпалено коментирах с дни с колеги и приятели, у дома също и от това се отварят много други теми и разговор за различните ценности. Но това не е нещо, което ще чуете на една голяма маса там, в родния град, защото им се струва далечно. Все едно човешките ценности вече не ни обединяват.

Април, благодаря ти, че ми показа какво имам, какво искам да имам и колко е чупливо всичко в този свят.

И бъдете солидарни с Джони Деп! Време  е да се покаже, че насилието няма пол и може да е облечено с тялото на красива жена.

И обичайте приятелите си и не се отказвайте от тях – те са семейство!

И нека идва вече май, когато имам имен ден и навън ще става все по-топло и красиво и неусетно ще приветстваме лятото. Май, когато ще си имам своя фирма и много се вълнувам за това. И поне един нов татус! Май, когато ще правим планове за море, ще се виждаме по одеялата в парковете и на Витоша. И ще е без месо!

Май, през който няма да позволим на миналото да влияе на настоящето, защото всичко се прощава и забравя като стар куфар под леглото, за който намираш сила да изхвърлиш на боклука.

А настоящето е толкова красиво…