Оказа се, че не май, а август е моят месец на промените. След 5 години работа във фондация “За Нашите Деца” напускам второто си семейство (както казвах на работата си) и се гмуркам с ентусиазъм в дигиталния маркетинг!

За да стане това, обаче, аз извървях един дълъг, тежък, абсурден и на моменти смешен път в подбори, интервюта за работа и задачи, с които да покажа уменията си пред евентуално бъдещите ми работодатели.

Интервю за работа е едно изживяване, което всеки е имал. Сигурна съм, че и всеки има история, която си струва да бъде разказана за такова интервю, затова реших да споделя по-скоро горчивия си опит в целия процес като търсеща ново поприще….

Всичко започна още през декември 2020, когато реших, че е време да потърся нова работа – причините за това са много и докато стигна до тук станаха още повече и различни. Започнах да кандидатствам обрано по обяви за неща, които наистина искам да работя в съответните компании. Те не бяха много. След време разширих обсега и бях поканена на множество интервюта – онлайн и на живо. След всяко от тях (с малко изключения) ми се изпращаха задачи и така процеса приключваше някъде там за мен в повечето случаи.

Интервю за работа

Онлайн – от тези интервюта имах много. В началото ми се струваше странно, но после свикнах, предвид мерките с пандемията. Ако трябва да съм честна, онлайн интервюто позволява да си подсказваш с разни неща, да четеш нещо, ако е нужно и т.н. Често, обаче връзките са лоши, а аз имах супер лимитирано време да бъда в тези срещи и беше истинска лудница на моменти. Понякога бях у дома с Анди и беше трудно да се изолирам от него, от детските, които гледа или пък идваше и се появяваше на екран. Понякога търсех подходящо място с приличен фон, защото апартамента ни често е истинска кочина, независимо колко много ме дразни това.

В тези онлайн интервюта имаше и 3 такива, за които се надявах. Наистина. Едното беше за голяма компания, за която знам, че условията на труд са повече от чудесни и беше позиция, която вярвах, че е за мен. Е, не се получи, а и по време на срещата ми звънна един куриер да ми донесе нещо и стана неловко прекъсване.

По време на тези срещи се случваха всякакви неща – звънеше ми телефона, Анди ме замеряше със солети, получавах десетки имейли с неща, които трябва да свърша ASAP, чуваше се шума от съседите, които ВЕЧНО КЪРТЯТ НЕЩО. И докато от кръста на горе изглеждах добре, то надолу често бях по бельо, по пижама или някой ужасен анцуг за вкъщи.

Другото онлайн интервю за една от малкото (общо 2) НПО организации, за които кандидатствах мина прекрасно с изпращане на задачата веднага, защото много бързаха да си намерят човек….След това, обаче чаках 2 месеца (словом: два месеца) без да получа никакъв отговор. Никакъв, макар че аз самата им писах, за да разбера какво е станало, след като мина месец. Това е едно от нещата, които ще изведа като изводи отдолу. Бях много разочарована, а бях сигурна, че аз съм техния човек и дори спрях да кандидатствам за известно време, докато чаках заветния отговор, който и до ден днешен не е дошъл!

Третото обещаващо онлайн интервю бе сага и половина, предвид това, което последва. Не използвам имената на компаниите и организациите, в които се пробвах, но това ще го кажа – сдружение Тук-Там.

Та, имах интервю с техния основател и то беше доста добре, макар че тогава пак бях с Анди у дома, а той често викаше да отида при него за какво ли не. Аз станах 2 пъти от мястото си само, но предполагам, че това не е оставило добро впечатление. Позицията, за която бях на интервю бе нещо, в което нямам особено много опит, но пък вярвах, че ще справя. И тук идва “Куку и Пипи” частта…

След интервюто си получих задачата и след като я изпратих, получих един смущаващ отговор. Смущаващ на много нива, особено от човек, който наскоро бе станал родител. В имейл, писмено и официално ми бе отговорено, че не продължавам в процеса по подбор (или не съм аз техния човек), защото:

  • нямам нужния опит (това е така)
  • ” фактор е (макар и не водещ), че работата е много изискваща с понякога странни часове / уикенди — и не бих искал да подлагам теб като майка на това. Може би защото аз съм родител скоро и не мога да си представя да внасяме напрежение в семейството ти, просто не би било ок, а знам в каква динамична фаза на еволюцията си се намираме” – цитат

Сега… Срещата ни с този човек беше супер френдли и т.н., обаче тези неща не се казват! Тези неща, ако ти е толкова акъла може да ги мислиш, но не се казват, особено като обосновка на отказ за работа! Това, дами и господа, е дискриминация. И факта, че е толкова лежерно всичко само го прави по-трагично.

 

Не мога да повярвам, че през 2021 година някой смята, че една жена и майка не може да прецени сама дали може да работи и какво! Не мога да повярвам, че хората си мислят, че е ОК да се казват тези неща.

Какво направих аз? Шок – отговорих моментално, че благодаря и желая успех, обаче дни наред това не ми даваше спокойствие и реших да проверя какво мога да направя. Проверих с една моя съученичка, с която адски се гордея, че е успял юрист и тя ме насочи. Lоng story short – пуснах сигнал в Комисията за защита от дискриминация. И не искам да бъда разбрана погрешно – не е лично към човека и дори много харесвам “Тук – Там” (бях за малко доброволец), но има принципи, които са по-големи от нас самите и е хубаво да ги запазим и да се борим за тях.

На живо (oldschool) – интервютата за работа на живо имаха своите върхове и падения също.

На едно от интервютата се загубих в Лозенец, обърках сградата, когато най-сетне стигнах и закъснях с около 15 минути, но пък те не разбраха, защото и те закъсняха малко.

На едно друго интервю, което мисля, че беше най-абсурдното аз чаках 15 минути. Изнервих се и бях готова да си тръгна, когато връхлетя мъжа, с който имах среща. Той беше арогантен, а някак се стараеше да не е такъв през цялото време. Пита ме какво ми е (аз аз го чаках 15 минути, докато пристигне като Освалдо Риос в интрото на някой сериал) и още от самото начало знаех, че с този човек няма да се получат нещата.

Все пак, срещата някак вървеше що-годе добре – аз обяснявах за опита си, а той колко смотани и некадърни кандидати има по обявите. През цялото време голямото его стоеше между нас и ми беше трудно да се отпусна наистина, докато не ме попита коя зодия съм… Аз съм от онези хора на изчезване, които не вярват в хороскопи и всякакви подобни неща. Отговорих, че съм стрелец, докато вътрешно айролвах със стомаха си. И последва следващ въпрос “Къде е луната?” и аз за секунда загубих съзнание от айролване на всичките ми органи едновременно и тотален шок, че не разбирам какво ме питат, но подозирам, че е свързано с още звезди. И казах “Като координати или..?” с лека ирония и неразбиране. Отговор: “Не, в стрелец. Знаеш ли къде ти е луната?”. И тука вече се засмях без да мога да имам контрол и казах твърдо и смешно, че не знам.Беше трудно след този момент на осъзнаване, че съм попаднала на някой, който по необясними за мен причини дуе егото си до небесата и вярва, че там звездите са подредени така, че да отразяват характера му. Продължихме да си говорим и стигнахме до тест (техен си измислен логически) и даване на задача на някакво листче…Беше абсурдно, но аз попълвах тестчето, докато той си  цъкаше в телефона на бюрото, на което бяхме и двамата реално. И пак толкова абсурдно получих задачи на лист, които си снимах и устно бяха допълнени небрежно в разговора. Тръгнах си почти на бегом с искрен присмех към този човек, но все пак реших да му изпратя задачите.

Проверих го и се оказа, че е участник от риалити формата “Фермата”, който аз никога не съм гледала, но поне това обясни защо толкова си вярваше и егото, което вървеше пред него.

Та, не стана там, а и беше ясно, че няма да стане. Опитът от подобни интервюта за работа е ценен. Наистина не знаеш понякога къде отиваш и с кой ще те срещне живота!

Имах още 3-4 интервюта на живо, но те минаха някак си стандартно и приятно. В целия процес отказах 3 предложения, а аз получих и 3 отказа. За съжаление не получих никакъв отговор от много места, което си е направо за хейт вторник!

 

Истина е,че Куку и Пипи се срещат на интервю за работа. Понякога повече Куку, понякога не, но съм доволна от развитието на нещата, макар че ми отне толкова дълго време да си намеря нова работа.

Все пак, аз се гмуркам в една нова сфера, в която нямам толкова много опит и вероятно не изглеждам като надежден кандидат. Или пък не съм достатъчно Куку по интервютата, не знам.

Знам, че имам какво да кажа на всички подбиращи персонал хора!

Научени уроци и горещи препоръки:

Скъпи, ЧР екипи, компании и т.н. хора, които набирате служители,

  • винаги, винаги и винаги давайте обратна връзка на всеки кандидат, независимо каква е тя!
  • никога, никога и никога не казвайте на една майка, че няма да я вземете на работа, защото има дете! – това е дискриминация!
  • не питайте за любими цветове, зодии и “мечтаната работа” – това не е лексикон!
  • не питайте жените дали имат намерение да забременяват, да създават семейство и т.н. (освен ако не питате и мъжете същото, макар че се съмнявам)!
  • не се дръжте грубо, сякаш човека отсреща ви е длъжен за нещо – той търси, но и вие търсите, интереса ви е взаимен!
  • спрете да питате каква заплата очаква кандидата, а го ориентирайте какви са условията, преди да го питате дали иска да спечели от лотарията !
  • като знаете, че офиса ви се намира на майната си – предупреждавайте!
  • подгответе се поне с резюмето на кандидата преди срещата – трябва да се уважаваме взаимно!
  • от къде съм си купила тази рокля може да попитате на изпроводяк, а не след “Какъв опит имате в маркетинга?”!
  • не променяйте часа на срещата в последния момент – кандидатите си имат живот, който не задължително се върти около вашия график!
  • бъдете учтиви!

 

Желая успех на всички, които преминават през това сега!