10 неща за мен

Днес Светът на Гери става на две години! Изобщо не знам как отлетя това време, но реших, че е подходящ момент да споделя 10 неща за мен – ваша Гери 🙂

Много ми харесва да пиша в блога и много се радвам, че продължава да се чете това, което имам за споделяне. Истинско щастие е. Надявам се, че всеки попаднал вече тук намира нещо за себе си!

Затова и дойде време да споделя нещо повече от размисли, страсти, филми и рецепти, защото втория рожден ден си е супер събитие!

Ето и 10 неща за мен:

Аз съм доста ниска – 150 см. Точно. Когато бях дете и бях все на-малката сред всички деца, това ме притесняваше, но се научих да се приемам. А и нямам друг избор де, реално не съм пораснала повече от 8-9 ти клас насам. И тогава бях дребна за възрастта си. Истината е, че аз се харесвам и не ми пречи изобщо височината или липсата на такава. Шегувам се с това винаги, когато мога и дори понякога нарочно карам другите да се чувстват неудобно, ако те се шегуват с мен – пак е шега, аз не се засягам. Аз съм си толкова висока и най-вероятно с възрастта ще стана още по-мъничка.
Обичам да ходя на токчета и с кецове – това е едно от моите “шизофренни очарования”, както ги наричам. За много неща харесвам неща, които са често или в една или в друга крайност, или просто трудно се съчетават по принцип. Обожавам високите токчета и ниските токчета. Среда много-много нямам за това. Много ми липсва да ходя на токчета, защото в офиса не ми е удобно с тях и се чувствам малко не на място, все едно съм прекалено нагласена за някъде, а и излизанията вечер са все по-рядко с пандемията, която се застоя. Често може да ме видите с кецове в някой парк и по-късно същия ден на токчета в центъра. Или с кецове из центъра и после пак с тях до кварталния магазин. 🙂 Обичам да ми е удобно, а в София кецовете са задължителни! Обичам и токчетата – с една голяма част от тези, които притежавам също ми е удобно.. Те ме карат да се чувствам така, сякаш имам завършен вид. Като картина, готова за рамкиране.
Имам склонността да се вманиачавам по нещата, които харесвам. Музика, артисти, мода. Аз не просто харесвам рок музика и Rolling Stones, например. Аз чета биографичните книги, историята на бандата, имам мърч, гледам филмите за тях, интервюта – всичко. Попивам историята и тя ми е нужда. Важи и за всички актьори, които харесвам и за дизайнери на дрехи, за артисти като Марина Абрамович и Улай. Важи и за комедиантите, които следя. Имам нужда да знам повече за тях и така някак се чувствам по-близка до тях, сякаш съм избрала правилните хора за харесване. И намирам допирни точки с повечето, дори и да знам добре, че никога няма да ги срещна или да ги познавам…
Не съм вярваща или религиозна, дори съм хейтър на всички религии. Не вярвам и в хороскопи, врачки, магии, номерология, масони (брато), вещици, енергийни полета, ретроградни състояния на планетите и т.н. Вярвам в науката, особено в онази, която има доказателства за себе си и в любовта. И в прогнозите за времето не вярвам много, ако трябва да съм честна, защото мисля, че това си е едно природно тото.
Искам да живея в Париж и не искам. Едно от тези 10 неща за мен, което ми е най-трудно да обясня. Никога не съм била в Париж, но имам романтична представа за града. Искам да живея в онзи Париж от филмите с кафенетата с малките кръгли масички с две столчета до някой уличен фенер- лампа. Картинка като пощенска картичка. Знам, обаче че този град отдавна не е такъв, какъвто е описан в книгите и поезията, какъвто е и в старите филми. Това ме кара да не искам да отида там, за да не си разваля илюзията за него. Странно, нали? Сигурна съм, че ще се влюбя в Париж, дори и града да не се отнесе към мен с артистичността и романтизма, които си представям, но все така продължавам да отлагам тази среща.
Обичам София! Наистина. Не съм родена в София, нито отраснала, но винаги съм обичала този град. София е жива и носи магия, има истинска градска култура, която не съм виждала в никой друг град в България. Колкото и неуредици да има в града..те са част от някакъв чар.
Нямам братя и сестри. Единствено дете съм, но пък имам много първи братовчедки и един братовчед. Вуйчо ми (брат на майка ми) е само с една година и един ден по-голям от мен! Компенсират се с липсата на брат или сестра. Никога не съм се чувствала сама, дори и като дете. Аз отраснах с голяма банда хлапета пред блока. Винаги съм имала много приятели.
Никога не съм искала да имам деца, докато не забременях. Това е най-трудното за споделяне от всички 10 неща за мен. Знам, че когато някой каже нещо подобно, веднага се извъртат очни ябълки и минават мисли като “Тая е луда” и “Не знае какво е, затова така говори”. Никога не съм си представяла, че ще бъда майка, дори съм защитавала винаги позицията си, че децата не са цел и невинаги са смисъла на живота и т.н. Е, все пак станах майка и не мога да си представя, че бих могла да обичам нещо или някой по-силно и лудо от сина си. Той наистина осмисля всяка секунда, а когато имам тежък ден, той ме кара да забравя за всичко с усмивката си.
Обожавам приятелите си! Готова съм на всичко за най-близките си, наистина. Винаги съм имала много приятели, разбира се по-малко от онези най-близки и добри, но напълно достатъчно. Моите приятели са семейството, което съм избрала някак, ама и аз не знам как. Знам само, че съм направила най-добрия избор в живота си. Надявам се всички те да знаят колко много държа на тях и как с годините стават още по-ценни за мен.
Казвам се Гергана Павлова. Някога се казвах Гергана Пенчева, но когато се омъжих приех фамилията на мъжа си. Имаше период, в който приятелите ми се обръщаха към мен по фамилия. А аз предпочитам да ми казват Гери, дори често се представям като просто “Гери” – по-лесно е. Като малка имах прякор, с който си вървяхме заедно до към 8-ми клас – Джиджи. Измислиха ми го първото ми гадже (Емил Димитров от 6-ти Б) и две момчета от моя клас, но много преди с гаджето да се загаджим. Никой не ме е наричал така от 15-16 години, но съм сигурна, че ако го чуя някъде..ще се обърна. Не знам колко името определя нещо у един човек, но в моето има известен чар и си го обичам.