О, как ми липсва София – такава, каквато я познавам!
И каквато я обичам – жива! София е шумна и жадна за живот, понякога брутална, но носи една магия, която те кара да искаш да си в нея пак и пак и пак…
София е като туптящо сърце, богата на емоции, история, тайни, меланхолия. Град на страхотни контрасти. Или поне беше такава. Преди почти една година София притихна, заради епидемията, породена от Ковид-19.
Сега София мълчи и надявам се тихичко цъфти изпод снега…Търпеливо чака своя миг. И аз чакам с трепет, защото ми липсва всичко онова, което за мен е София.
Липсва ми това, че нищо не е наред и все пак си е наред. Като излезеш сутрин има 100 неща, които да те ядосат и да ти скапят деня – изпочупените плочки по тротоарите, изнервените шофьори, боклука около кофите за боклук…Обаче, сутрините в София могат да бъдат и мюзикъл! Поне моите са такива, особено при хубаво време.
Докато се качвам в трамвай за 2 спирки в главата ми звучи саундтрака на La La Lаnd и като стигна моята спирка, подскачам в ритъм, пресичам бързо и отивам за закуска в Сандвичарника, където ме посрещат с усмивка. А да хапвам по път в чаровно забързаната утрин е истинско удоволствие. Радвам се на всички хора, които са супер фокусирани и бързат и на тези, които не. Небето е ясно, ухае на всякакви неща, разминавам се с дама, чийто парфюм ми остава сладък спомен за през целия ден и оглеждам заведенията, които още от сутрин се пълнят с хора, говорещи много важни важности на чаша кафе.
Липсва ми този мюзикъл! В него няма маски и ограничения…само утринния ритъм на туптящото сърце.
Липсва ми да изляза спонтанно на обяд. Да се поглезя с нещо вкусно, да изживея един час наслада от вкусната храна, да наблюдавам хората – обичам хората. Те са кръвта на града.
Липсва ми и съвсем случайно да чуя разговор на хора, които мразят София – ей тогава най-много я обичам аз!
Липсва ми да чакам някой пред НДК или на “Попа” и да не знаем къде ще ни отведе вечерта. Дългите разходки, случайното влизане в магазините по “Шишман” и “Графа”. Липсва ми да срещна стари познати и да се прегърнем, да си кажем, че всичко е 6 и да не се видим още 2 години. Да хвана някое фризби в “Борисова” и да го подам на който трябва, без да си вадим антибактериалните кърпи после.
Липсва ми “Амстердам”-а, претъпкан до вратата, така че едва да вляза, за да се уверя, че наистина няма места и да се отправя към друг бар. Липсва ми пиенето на шотове в баровете, където стоим прави в средата, просто защото няма къде да седнем, просто защото не е и нужно.
Нужно е само да танцуваме, да общуваме и да си казваме “извинявай”, докато се опитваме да се разминем и се борим за вниманието на някой барман.
И, ооо! Липсват ми барманите, които супер сръчно наливат всякакви течности в малки чаши, казват ти нещо забавно и знаят кога да ти налеят още едно.
Липсва ми тръпката от непознатата, но със сигурност богата програма, която София предлага всяка вечер. Концерти, пърформанси, stand-up комедия, четене на поезия, диджеи, уличен театър.
Липсва ми пулса на това сърце, наречено София!
Булевардът с лиричния ритъм аз не сменям за Шанз Елизе,
тук възкръсват след дългото скитане уморените ми нозе.
Този факт е световно известен, че на “Руски” започва денят
и цъфтят в суматохата кестени, прецъфтяват и пак цъфтят.
– Михаил Белчев, „Булевардът“
Leave A Comment