“Каръци” е един много як беге филм на Ивайло Христов. НО! Да си карък не е да си роден в България, както се казва във филма, а просто да имаш лош късмет, ей така да не ти върви.
Каръци на море е моята история, която описва как тръгнахме за морето, макар че не бяхме планували да ходим и фалстартнахме още със самото тръгване.
Преди да се отправим за кратка “почивка” в Поморие, където да прекараме повече време с близките си приятели от Германия, с които пък се виждаме безобразно рядко, бяхме в Димитровград на кръщене. Та още там знаехме, че с колата ни има проблеми и трябва да я оставим на сервиз и за щастие ще може да използваме колата на родителите на моя съпруг.
Тяхната кола пък тъкмо излизаше от сервиз! Размяната се случи и в сряда сутринта с пълен багажник, дете в столчето и много ентусиазъм, за сметка на малкото сън и малкото подготовка за море с дете, тръгнахме.
Не щеш ли (каръшка работа), осъзнах, че тръгвам само с два сутиена, а единия се скъса и понеже вече не мога да си позволя да ходя без, казах, че преди да тръгнем ще спрем до магазин за бельо (support local) и тръгваме! Спряхме. Влезнах в магазина с думите “Покажете ми най-малкия черен сутиен, който имате”, а любезната продавачка: “Ама сигурна ли сте най-малкия? Той е много малък”.
Аз със смях на очи, но сълзи на очи отговорих “Да, сигурна съм”! (Кой друг да е сигурен) 🙂
Успешно закупен черен сутиен за 21 лв, шит в Хасково! Прекрасно – гърдите са спасени! Тръгваме!
Качвам се в колата, сядам на задната седалка до столчето на детето, а той от радост, че ме вижда ми дърпа слънчевите очила и ги чупи (ПАК)! Гняв, шок, ужас в три секунди, защото не мога без слънчеви очила!
Съпругът ми ми показва на същата уличка магазин за очила и часовници. Отбива в един паркинг, аз отскачам набързо за очила, не си харесах, не ми станаха тези, които ми харесаха и си казах “Айде, по пътя ще търся”. В главата ми вече са образи на изтичащите ми очи…и в на Тарантино филмите ги няма такива, само в на Били Айлиш клиповете може да срещнете.
Тръгваме пак! Защото желанието да отидем на море с малко дете, където няма да имаме грам почивка, няма да се насладим на плажа или на морето е прекалено голямо! Вътрешния сбъркан порив на родителите, които се заблуждават, че отиват на почивка е толкова силен, че това, че мога да ослепея по пътя не е особено важно, а това, че нямам плажна чанта, достатъчно кърпи и други такива, пък изобщо!
Ключът на колата се завърта, но нищо друго!
Колата не пали. Става 100 градуса, 100 опита, ама все не пали. Започва се офкане, пуфтене, отваряне на капаци…В този момент сме в сцена от друг филм – онези, дето закъсват насред пустинята. В Димитровград 32 градуса са 67, хората по улиците са мираж и никъде наоколо няма от къде да си вземеш вода.
С детето отивам на близката площадката, ама той иска отпред в колата да си играе. Площадката бе огледана добре и напусната бързо…
Обаждаме се на един приятел, на който сме оставили нашата кола да дойде да ни даде ток, защото е сряда преди обяд и няма на кой да звъннем. Той пристига след 45 минути, защото О! и той си има работа, нали…
Даде ни ток. Закарахме я в неговия сервиз и сложихме нашия акумулатор на тази кола.
Тръгнахме! въпреки всички знаци да не го правим и въпреки каръшкия старт на два пъти.
Каръци за море!
Каръшко си беше и там, защото илюзията, която си създаваме беше наистина силна, но мрънкането на детето е по-силно от всяка мечта за почивка!
Все пак, тези гледки ни стопляха отвътре…
Ди енд, май френд
Leave A Comment