Като истинска буржоазна хипстърка ще нарека последните 4 дни дъ Hometown experience!

4 дни в родния град, където всичко си е същото, ама различно. Ние сме същите, ама почти.

Когато се върнеш в родния си град след дълга пауза и изживееш отново емоциите, които си имал именно на това място, когато си бил на 16 или 17-18 е много лесно да повярваш в другите измерения.

Вселената – балонът, в който живееш по принцип се сменя рязко, времето се сменя, хората се сменят, удобствата и неудобствата. Поне така изживях 4 нощи в Димитровград..

Hometown experience

Моето връщане Д-град обикновено е по празници – 2 пъти в годината и евентуално още веднъж, ако имаме повод. Прибирането с малко дете като Анди или изобщо пътуването с малки деца си е “ВСИЧКО Е ВЪПРОС НА ОРГАНИЗАЦИЯ” и късмет дали ще спи или ще бъде спокоен по път, а и на новото място 🙂

Така, прибирането по празници на двама души с цяла камара роднини е изключително уморително, а когато имат и дете – ОЩЕ по-зле! Обикаляме от сутрин до вечер по къщи, гостита, маси, за да може да видим всички, да не пропуснем някой, а и някой да не пропусне да ми каже “Не му ли е много дълга косата на това дете”…с една лека пауза и пак лека чупка в устните.

Абе не е много яко това прибиране, няма какво да се лъжем.

За това пък се случи така, че аз се прибрах сама и то за повече време, отколкото мислех, че ще мога.

И си е истинско пътуване във времето, чрез хората, местата, уханието на липа, дори и забравените спомени изплуват по-бързо от името на някой бар в София, за който се мъчех да се сетя 🙂

Мисля, че се върнах 13-14 години назад, а може и повече. И става нещо много странно, много вълнуващо като една нова тръпка, като влюбването. Ама и това е почти. Сега, например мога да кажа на родителите си, че съм се забавила, защото съм била с Мимето от нашия клас и това е така и честно казано няма много значение, но преди 15 години Мимето от нашия клас имаше рожден ден средно по 4-5 пъти в годината. Тогава се задаваха неудобни въпроси…

Сега се връщам към едни безгрижни години, които имам уникалната възможност да изживея втори път, макар и само за няколко нощи. Едно живо чувство, направо ще полети от мен – чувството на велика наслада и удоволствие, което изпитах, докато сядах по местата, на които се събирахме преди по 25+ човека компания. Компания, която трудно си намираше места по кръчмите 🙂

С момчетата, които до ден днешен имам щастието да наричам добри приятели пътувахме из времето. Всичко си е същото, ама почти!

Пак си говорим за музика и малко кино, пак се закачаме, споделяме си забавните преживявания, даваме си съвети. Пак пием бира и си казваме небрежно “Наздраве” с флиртуващ с чашата поглед. Пак сме си ние на същите места, които не са особено променени. Пак сме си ние, а на съседните маси пак сте си вие 🙂

Това е истинския културен шок за мен в малките градове – малко хора се разхождат или се радват на хубавата нощ в някой парк или нещо подобно, но пък кръчмите са винаги пълни и то със същите хора, с които и преди 10 години сме били на различни маси. 

В това пак има нещо много очарователно, нали?

Чувствам се като Робърт Дауни Джуниър във филма “Съдията”, но не карам велосипед.

Старите места.

Старите приятели.

Старите познати и непознати.

Старите гаджета.

Старите сгради.

Старите кръчми.

Старите паркове.

Старите спомени.

Старите мечти и копнежи.

Старите муцуни.

Всички са същите, ама почти! Като мен, нали?