През 1901 г. американският учен Дънкън Макдъгъл решава, че е крайно време да докаже, че хората не са просто ходещи тела. В тях има нещо специално и то тежи точно 21 грама.Размивайки границите между наука и спиритуалност, физикът искал да разкрие тайните на човешкото съществуване. Според него, то се дължало на “душевната субстанция”.

За да проведе своето изследване, Макдъгъл открива 6 смъртноболни в домове за възрастни хора и превръща леглата им във везни. Диагнозата на всички е туберколоза. Физикът избира тях, защото ще си отидат спокойно, без да разстройват теглилките по време на смъртта. Застава до леглата им и чака.

Записва всичко – колко време е прекарал болният в леглото, дали не е загубил тегло преди това, час на смъртта и дали тялото е отделило вещества като пот и урина или като кислород и азот. При някои от обектите на изследване, везните въобще не били настроени както трябва, но при други тежестта на тялото наистина се променила – рязко спаднала с точно 21 грама. А при един от умиращите, теглото ту спадало, ту се връщало, сякаш душата се чудела дали да си тръгне от него. Проучването си Макдъгъл публикува 6 години по-късно, през 1907 година. За него пише и в “Ню Йорк Таймс”, където той обяснява: “В момента на смъртта везната рязко падна надолу, сякаш нещо бе вдигнато изведнъж от тялото.” И все пак не всеки приема думите му за истина.

21 грама. Толкова тежала душата на човек. Малко, нали? Понякога се усещат като 210 кг. Тежи и боли. За какво ни е душата? За тежест? – Не, благодаря. 

Когато дълго време събираш тъга, ти се иска да изпратиш душата някъде. На почивка. В отпуска. Понякога не ти трябва тая душа, тя задушава. 

Времената, в които живеем са много напреднали технологично, все пак всички страдаме по един и същ начин. Все още никой не е измислил технологично удобно и бързо да разтоварим малко емоционален багаж.

“Може ли да аутсорсна малко тъга? Може ли някой да поеме паник атаките, малко съм заета сега…” – това ми се иска да можех да кажа на някой. Този някой да е изпълнител на услуга, чрез която да освободя малко това, което съм събрала. Да трупаш не е хубаво, нали знаете. Нито вещи, нито чувства, нито ядове, нито спомени…

Когато препълним емоционалното кошче няма два клика за изпразване. 

За това Хейт за тия 21 грама. Хейт за всичко, което събират в себе си, дори и чуждите болки. За по-тежък товар от човешката болка не се сещам. Болката започва да живее собствен живот вътре в теб, заедно с тая душа. Представяте ли си каква наглост? 

И започват да търсят източници на живот и лесно си намират – разбито сърце, предадено доверие, обиди, стари травми. И започват да ги нищят, да ги пощят, да ги правят на парченца, без да се съобразяват с това какво искаш ти. Защото ти, аз, ние сме накрая един труп, от който бягат тия 21 грама. Когато вече не си нужен, отиват си. Отива си – тя, душата. Оставила ти е, обаче всичките тъга и болка и отива някъде, за да започне наново. 

Един цял живот носиш душата си, опитваш се да й угодиш и тя на теб, но накрая се разделяте в различни посоки.

За това не я искам душата. Постоянно я лекувам от раните, а тя постоянно излиза и се наранява отново. Жалко, че дяволът е толкова истински, колкото великденското зайче, защото бих я продала тая душа с удоволствие…

Душата според редица религиозни, философски и фолклорни традиции е нематериална част (есенция) на човешкия индивид. Понякога понятието душа може да обхваща всички живи същества, а също и определени ритуални предмети или местности. Концепцията душа е културно специфична и значението ѝ варира сред различните общности и традиции в определени времеви периоди от съществуването им. Често душата е свързвана, понякога дори и като синоним, с Дух, Съзнание, Разум, Мисъл и Слово. Античното разбиране на „душата“ често е свързано със силите определящи поведението, мисълта и личността у индивида. В теологията душата много често е смятана за нетленна, вечна част от човека, която се запазва след смъртта на тялото.