1 юни е! Днес е ден на детето – светъл, весел празник! На този ден често всички се връщаме в спомените си и потъваме за миг в онова детство – другото, старото, не като сега. Онези спомени за безгрижие, приятелства и игри.

Аз съм родена в края на 89-та, така че моето детство бе пред блока, на улицата, изпълнено с милиони игри, “Милион и едно желания”, с много деца на моята и сродна на моята възраст, много викове, смях, сълзи, рани, катерене по дърветата, каране на колело без каски, кукли Барбита и какво ли още не. Времената се менят и понякога всичко ми изглежда, сякаш падам от паралелна реалност, случила се не толкова скоро и не толкова отдавна едновременно. Все пак, по-малко от 30 години са минали, наистина ли са толкова много?!

Да израстнеш през 90-те беше велико! Оценявам го много, защото беше маааалко преди технологиите наистина да влезнат във всеки дом и маааалко след един строг режим, за който сме чували, чували….Така, ето моето детство беше свързано, например с излизане сутринта, когато някой ме извика отдолу. Някой ми вика името пред прозореца, аз се показвам и казвам, че излизам и излизам. После викаме друг, и друг и така улицата пред блока се изпълва с хлапета и се започват игра на ластик, шмайзер, стражари и апаши, дама, майкиНИ с деца, а като се стъмни – криеница!

Често си измисляхме разни ролеви игри, авторски 🙂 Беше голяма веселба!

Когато се стъмнеше, имаше периоди, в които (вече една идея по-големи сигурно) викахме дама пика и беше много страшно, особено когато някой се извика във входа, в който сме се събрали да я викаме. НО! Криеницата си беше най-добрата игра. Криехме се къде ли не – под коли, по дървета, зад трафопости (с надписи КОЯN), някои тарикати се криеха у тях си 🙂 Изобщо беше едно вечно лято, поне така се усещаше. Имах късмета да израстна с едно момче срещу нас, който ме научи на посоките (изток, запад, север, юг), да си връзвам обувките и на много игри – много си играехме на терасите с едни цветя “кученца”.

1 юни за всички деца от блока беше празник. За всички деца, навсякъде е било, но тогава моят свят се простираше до улицата пред блока.

1 юни беше нещо като Коледа през лятото – подарък, сладолед, дори 2! Да, два сладоледа.Традицията беше на денят на детето да се раздава безплатно сладолед, така че това беше задача първа на сутринта на 1 юни! След това вашите пак ти купуват, например следобед и ето 2 сладоледа за деня – какво повече му трябва на едно хлапе?

Тогава обядите ми често бяха филия, намазана с масло и захар, подадена през терасата от баба ми или пък филия с лютеница и сирене. Ако трябваше да се прибера, сигурно е било, за да ползвам тоалетната, защото нямам спомен за прибиране. Само вечер се опитваха да ни прибират, беше като симфония от различни гласове в различно настроение. Беше верижна реакция от викане на имена, понякога дори по азбучен ред. След повикването, разбира се веднага имаше отговор “Още 5 минутииииииииииии”. Така 5-те минути ставаха 10, 15, пак викове и накрая се прибирахме. На следващия ден същото – отново с викове излизаш навън и е нов ден, с нови игри, нов смях, нови сълзи, нови ожулвания, нови филийки. И станахме хора някак…

Днес, почти всички тези деца вече имат свои деца, които обаче няма да имат нашето детство. Тяхното има други игри, други места, други приятелчета, но детския смях си е същия. Предизвиквайте детските усмивки, не само в деня на детето! И не ги лишавайте от сладолед, защо не и два 🙂

П.С. и вие се почерпете един сладолед!